Всичко за зетя – завещанието, което преобърна живота ми

– Не може да бъде! – извиках, когато адвокатът прочете последните думи от завещанието. Гласът ми прозвуча като чужд в тихата стая. Всички очи се обърнаха към мен – някои с изненада, други с укор. Мъжът ми, Петър, седеше до мен, стиснал юмруци в скута си. Зетят – Стефан – само леко се усмихна, сякаш всичко това беше просто формалност.

Свекърва ми беше починала преди две седмици. Беше строга жена, но вярвах, че държи на справедливостта. През годините често ни събираше на трапезата си в Пловдив, разказваше истории от младостта си и винаги повтаряше: „Семейството е най-важно.“ А сега – цялото ѝ имущество, апартаментът в центъра, вилата в Родопите, дори старите ѝ бижута – всичко отиваше при Стефан. Петър не получи нищо. Нито снимка, нито спомен.

– Това е грешка! – прошепнах на Петър, но той само поклати глава и впери поглед в пода.

След края на четенето всички започнаха да се разотиват. Сестрата на Петър – Мария – прегърна Стефан и му прошепна нещо на ухо. Аз стоях като вцепенена. Чувствах се предадена не само от свекърва си, но и от всички около мен. Как можеше такава несправедливост да бъде допусната?

Вечерта у дома беше мълчалива. Петър седеше на балкона и пушеше цигара след цигара. Аз се въртях из кухнята, уж подреждах чаши, но ръцете ми трепереха.

– Петре, няма ли да кажеш нещо? – попитах го накрая.
– Какво да кажа? Майка ми е решила така. Явно така е трябвало да бъде.
– Но ти си ѝ син! Как може да остави всичко на Стефан? Той дори не е от семейството!
– Моля те, стига! Не искам да говорим за това.

Тишината между нас стана още по-гъста. Чувствах как гневът ме изпълва и ме дави. Не можех да приема тази несправедливост. Винаги сме били до нея – носехме ѝ лекарства, водехме я на лекар, празнувахме заедно. А Мария и Стефан идваха само по празници и винаги бързаха да си тръгнат.

На следващия ден майка ми ме потърси по телефона.
– Как сте? – попита тя загрижено.
– Зле сме… Всичко е за Стефан. Петър не получи нищо.
– Това е ужасно! Не може ли да обжалвате?
– Не знам… Петър не иска да се занимава. Казва, че няма смисъл.
– А ти какво мислиш?
– Чувствам се предадена… Не мога да го преглътна.

Дните минаваха тежко. Петър ставаше все по-мълчалив. Започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Веднъж го чух да плаче тихо в банята. Сърцето ми се сви – не бях го виждала такъв никога досега.

Една вечер реших да отида при Мария. Трябваше да разбера защо майка им е постъпила така.

– Защо? – попитах я направо, щом отвори вратата.
– Какво защо?
– Защо всичко е за Стефан? Петър заслужаваше поне нещо!
Мария въздъхна тежко.
– Мама беше разочарована от него… Мислеше, че не е достатъчно амбициозен. Винаги сравняваше двамата ви…
– Това е абсурдно! Петър даде всичко за нея!
– Може би… Но тя имаше своите причини.

Върнах се у дома още по-объркана. Какви причини? Какво не знаехме? Започнах да ровя из старите албуми и писма на свекърва ми. Открих едно писмо до Мария, написано преди години:

„Мария, знам, че ще ме съдиш за решението ми, но вярвам, че Стефан ще се погрижи за теб по-добре от брат ти. Петър винаги беше добър син, но не искам той да носи тежестта на нашето минало…“

Каква тежест? Какво минало? Въпросите ме измъчваха нощем.

Една сутрин Петър ме хвана за ръката:
– Моля те, спри да търсиш отговори. Това само ще ни нарани повече.
– Но трябва да знаем истината! Не заслужаваш такова отношение!
– Понякога истината боли повече от лъжата…

Оттогава започнах да се питам – дали гневът ми е оправдан? Или просто съм егоистка, която не може да приеме загубата?

Семейството ни вече не беше същото. На Коледа Мария и Стефан дойдоха с новата кола, купена с парите от завещанието. Петър едва ги поздрави. Аз стоях в кухнята и гледах през прозореца как снегът покрива двора ни – толкова бял и чист, а вътре в мен бушуваше буря.

Понякога си мисля: ако бях по-смирена, ако бях преглътнала гордостта си… щях ли да запазя семейството си цяло? Или просто трябваше да приема съдбата такава, каквато е?

Кажете ми – имам ли право да се гневя? Или просто съм една егоистка, която не може да прости?