Всяка събота строя навес при тъщата – докато не разбрах защо зет ми е толкова услужлив
– Пак ли ще ходим? – въздъхнах, докато Катя подреждаше бурканите с лютеница в багажника.
– Мама каза, че днес ще редим керемидите. Татко не може сам, знаеш го – отвърна тя, без да ме поглежда.
Всяка събота, откакто се оженихме, нашият живот се въртеше около този навес в двора на тъщата. Селото беше на час път от София, но всяко пътуване ми се струваше като наказание. Веднъж пристигнали, работата започваше веднага – носене на тухли, бъркане на цимент, рязане на дъски. А наградата? Няколко буркана туршия или яйца от кокошките на баба Мария.
– Айде, момчета, не се мотайте! – кресна тъщата още щом слязохме от колата. – Днес трябва да завършим покрива!
Иво, зетът на Катя, вече беше там. Усмихнат, с ръкавици и нови работни дрехи. Винаги идваше пръв и си тръгваше последен. Не можех да разбера откъде намира толкова ентусиазъм. Аз броях минутите до края на деня, а той сякаш се радваше на всяка капка пот.
– Ей, Пешо, дай ми чука! – подвикна ми Иво.
– Защо не си го вземеш сам? – изръмжах аз, но му го подадох.
Докато работехме рамо до рамо, забелязах как Иво често хвърля поглед към прозореца на кухнята. Там майка ѝ на Катя – леля Сийка – бъркаше нещо в тенджерата и от време на време ни махаше с ръка да влезем за лимонада. Иво винаги беше първи вътре.
– Лельо Сийке, пак ли ще има от онзи сладкиш с орехи? – питаше той с престорена невинност.
– Само ако помогнеш с дървата! – смееше се тя и му намигваше.
Катя не забелязваше нищо странно. За нея това беше просто още една събота със семейството. Но аз усещах нещо нередно. Веднъж, докато носех дъски зад къщата, чух приглушени гласове от навеса за дърва. Приближих се тихо и видях Иво и леля Сийка да говорят на ушенце. Тя се смееше по начин, по който никога не съм я виждал да се смее с тъста.
– Иво, ако някой ни види…
– Никой няма да ни види, спокойно – прошепна той и я хвана за ръката.
Сърцето ми заби лудо. Не можех да повярвам на очите си. Върнах се бързо при Катя и се престорих, че нищо не е станало. Но от този момент започнах да наблюдавам всичко по-внимателно.
Следващата събота Иво пак беше пръв. Този път донесе бутилка домашна ракия „за тъста“, но я остави в кухнята при леля Сийка. Видях как тя му сипа в малка чашка и двамата се засмяха над нещо тайно.
– Пешо, я ела да помогнеш с дървата! – извика ме Иво.
Отидох с нежелание и докато мъкнехме цепениците към навеса, той ме потупа по рамото:
– Знаеш ли, Пешо, човек трябва да си намира радост в малките неща…
Погледнах го изпитателно:
– Като например?
Той само се усмихна загадъчно и изчезна обратно към кухнята.
Вечерта, докато всички седяхме около масата и ядяхме боб с наденица, леля Сийка сипваше допълнително само на Иво. Той ѝ намигваше през масата, а тя се изчервяваше като ученичка.
Не издържах повече. След вечеря изчаках Катя да си легне и излязох навън да подишам въздух. Чух стъпки откъм навеса за дърва. Приближих се тихо и видях Иво и леля Сийка прегърнати в тъмното.
– Обичам те… – прошепна той.
– И аз теб… Но какво ще кажат хората? – отвърна тя със задавен глас.
Стоях като вцепенен. Какво трябваше да направя? Да кажа ли на Катя? Да говоря с тъста? Или просто да си мълча и да се преструвам, че нищо не знам?
На следващата сутрин Иво беше по-усмихнат от всякога. Леля Сийка също сияеше. Аз обаче не можех да ги гледам в очите. Катя забеляза нещо:
– Пешо, добре ли си? Изглеждаш пребледнял…
– Просто съм уморен – излъгах аз.
Цял ден работих като автомат. Не чувах шегите на тъста, не усещах вкуса на домашната лютеница. В главата ми кънтяха думите „Обичам те…“
На тръгване леля Сийка ми подаде буркан туршия:
– За теб, Пешо! Най-работливият зет!
Погледнах я право в очите и за миг ми се стори, че тя знае какво съм видял.
В колата Катя ме попита:
– Пешо, защо всяка събота ходим там? Защо все ние трябва да помагаме?
Погледнах я уморено:
– Може би защото някои хора намират повече от работа там…
Тя ме изгледа озадачено:
– Какво имаш предвид?
Поклатих глава:
– Нищо… Просто си мисля дали понякога истината не е по-тежка от цимента, който мъкнем всяка седмица.
Кажете ми честно – ако бяхте на мое място, щяхте ли да кажете истината? Или понякога е по-добре да си затворим очите за чуждите тайни?