Всяка вечер, когато зет ми се прибере, трябва да се крия: Болката на една българска баба

„Мария, скрий се! Петър се връща!“ – гласът на дъщеря ми Елена трепери, докато ме бута към малката стая до кухнята. Вече знам ритуала наизуст: щом чуя стъпките му по стълбите, трябва да изчезна. Сърцето ми се свива всеки път, когато го правя. Внучето ми Виктор ме гледа с големи очи и шепне: „Бабо, пак ли ще си тръгваш?“

Не разбирам как стигнахме дотук. Преди всичко беше различно. Когато Елена беше малка, мечтаех за голямо семейство, за смях и топлина у дома. След като баща ѝ почина, останахме двете – аз и тя. Работех като медицинска сестра в болницата в Пловдив, а вечерите прекарвахме прегърнати пред телевизора. Когато се появи Петър – висок, сериозен мъж с хубава работа в IT фирма – бях щастлива за нея. Мислех си: „Ето, животът ѝ ще бъде по-лек.“

Но още от първите дни след сватбата нещо се промени. Петър беше студен към мен. Не харесваше начина, по който готвя, не харесваше как говоря на Виктор – твърде много галене, твърде много приказки за миналото. „Трябва да го възпитаваме модерно“, казваше той. „Стига с тези стари бабини деветини.“

Първият път, когато ме помоли да не съм у тях, когато се прибере от работа, го приех като изключение. „Уморен е“, оправдах го пред себе си. Но после стана правило. Всяка вечер – щом чуя ключа във вратата – трябва да изчезна. Понякога стоя в малката стаичка с часове, слушам как Виктор плаче за мен или как Елена се опитва да угоди на Петър.

Една вечер не издържах. Излязох от стаята и го заварих в хола.
– Петре, защо трябва да се крия? – попитах тихо.
Той дори не ме погледна.
– Това е моят дом. Искам спокойствие след работа. Не искам чужди хора тук.
– Аз не съм чужд човек! – гласът ми трепереше.
– За мен си – отвърна той студено.

Елена стоеше между нас като сянка. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но не каза нищо. Тогава разбрах: тя е разкъсана между мен и него. А аз? Аз съм просто излишна.

Започнах да идвам все по-рядко. Виктор ме чакаше на прозореца всяка сутрин, когато знаеше, че ще дойда. „Бабо, кога пак ще дойдеш?“ – питаше ме през сълзи. А аз лъжех: „Скоро, миличък.“

Съседките ме гледаха със съжаление.
– Марийке, какво става у вас? – питаше леля Станка от третия етаж.
– Нищо… – усмихвах се фалшиво.
Но всички знаеха. В нашия блок тайните не се пазят дълго.

Една сутрин Елена ми звънна разплакана:
– Мамо, не мога повече! Петър ме кара да избирам между теб и него…
– Не избирай – казах ѝ аз. – Аз ще се отдръпна.

Седях сама в малката си кухня и гледах снимките по стената – Елена като бебе, после като абитуриентка… Сега вече беше майка, а аз бях станала ненужна.

Минаха месеци. Виктор растеше без мен. Елена все по-рядко ми звънеше. Чувствах се като призрак – жива, но невидима за най-близките си хора.

Една вечер чух шум на вратата. Беше Елена с Виктор на ръце.
– Мамо… – прошепна тя. – Моля те, помогни ми…
Виктор се хвърли в прегръдките ми:
– Бабо! Не си тръгвай повече!

Седнахме тримата на масата. Елена плачеше безутешно.
– Не мога повече така… Петър ме контролира във всичко. Не ми дава да работя, не ми дава да виждам приятелки… А ти… Ти си единствената ми опора.

Прегърнах я силно.
– Дете мое, няма да те оставя.

На следващия ден Петър дойде да ги търси. Влезе без покана и започна да крещи:
– Връщай се вкъщи! Ти си моя жена!
Елена стоеше зад мен и трепереше.
– Не! – извика тя най-накрая. – Омръзна ми да живея в страх!

Петър ме изгледа с омраза:
– Ти си виновна! Ти разваляш семейството ми!
– Семейството не е затвор – отвърнах му тихо.

След този ден Елена остана при мен с Виктор. Беше трудно – парите не стигаха, работех на две места, за да ги издържам. Но поне бяхме заедно. Постепенно Елена започна работа в една книжарница, Виктор тръгна на детска градина.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Къде сбърках? Дали трябваше да бъда по-твърда? Или по-смирена? Защо в нашите семейства често жените страдат мълчаливо?

Ако можехте да изберете между мира в семейството и собственото си достойнство – какво бихте избрали? И защо толкова често бабите у нас са принудени да бъдат невидими?