Всяко лято у нас: Когато домът ти стане чужд

— Мария, къде са ми чехлите? — гласът на свекърва ми Станка отекна из коридора още преди да съм си изпила кафето. Беше началото на юли, а аз вече усещах как лятото ми се изплъзва между пръстите, както и усещането, че домът ми е мой.

Станка пристигна предната вечер с два огромни куфара, три торби с буркани и неизменния си поглед, който казваше: „Тук съм, за да ви оправя живота.“ Георги, мъжът ми, я посрещна с усмивка и прегръдка, а аз се опитах да скрия тревогата си зад фалшива любезност. Вече знаех какво ме чака — безкрайни коментари за това как подреждам кухнята, какво готвя и защо не съм измила прозорците.

— Мамо, ще намерим чехлите — опита се Георги да смекчи ситуацията, но Станка вече беше започнала да рови из шкафа в антрето.

— Ако ги бях сложила аз, щяха да са на мястото си! — изсъска тя и ме погледна с укор.

В този момент усетих как гневът ми се надига. Но както винаги, го преглътнах. Защото така правят добрите снахи. Или поне така ме беше учила майка ми.

Първата седмица мина в постоянни дребни битки. Станка реши да пренареди всички шкафове в кухнята „за по-удобно“. Сложи бурканите си с компоти на най-видно място и изхвърли няколко от моите подправки с думите: „Това са боклуци, Марийче.“

Вечер, когато Георги се прибираше от работа, го посрещах с оплаквания. Той само въздишаше:

— Моля те, не започвай пак. Мама е тук само за лятото. Ще мине бързо.

Но всяка сутрин ставах с усещането, че съм натрапник в собствения си дом. Не можех да се разходя по пижама до кухнята — Станка вече беше там, правеше кафе и слушаше радио на висок глас. Не можех да поканя приятелки — „Ще ми разнасят трохи из хола“, казваше тя.

Една вечер, докато миех чиниите след поредната вечеря с мусака „по нейна рецепта“, чух как Станка шепне на Георги:

— Мария не е като нас. Тя не разбира как се държи дом.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да давам повод за още критики.

На следващата сутрин реших да говоря с Георги. Седнахме на терасата, докато Станка беше на пазара.

— Не издържам повече — казах тихо. — Чувствам се като гост в собствения си дом. Тя не ме уважава, а ти… ти не ме защитаваш.

Георги замълча дълго.

— Това е майка ми — прошепна той. — Тя е сама откакто татко почина. Не мога да ѝ кажа да не идва.

— Не казвам да не идва — прекъснах го. — Но трябва да има граници! Това е нашият дом!

Той само въздъхна и избяга в банята.

Дните минаваха в напрежение. Станка започна да кани свои приятелки „на кафе“ без да ме пита. Веднъж дори премести мебелите в хола „за повече светлина“. Когато ѝ направих забележка, тя ме изгледа така, сякаш съм я обидила смъртно:

— Аз съм ти като майка! Как можеш така да говориш?

Започнах да се затварям в себе си. Излизах по-често навън, само и само да не я виждам. Приятелките ми ме питаха защо не поставя ултиматум на Георги. Но аз знаех — ако го направя, ще избера между брака си и спокойствието си.

Една вечер не издържах. След като Станка отново беше подредила дрехите ми „по-добре“, избухнах:

— Това е моят дом! Искам поне малко уважение!

Станка млъкна за миг, после избухна в сълзи:

— Толкова ли ти преча? Аз само исках да помогна!

Георги стоеше между нас като малко дете, което не знае на коя страна да застане.

След този скандал няколко дни вкъщи беше тихо. Станка се затвори в стаята си, а Георги ходеше на работа по-рано от обикновено. Аз се чувствах виновна и облекчена едновременно.

В края на август Станка си тръгна. Остави след себе си буркани с компоти и едно писмо до мен:

„Марийче,
Знам, че ти е било трудно с мен. И аз не съм лесна. Но ти си жената на моя син и искам да бъдеш щастлива тук. Понякога забравям, че това вече не е моят дом. Прости ми.“

Четох писмото няколко пъти със сълзи на очи. Не знаех дали ще успея да простя напълно, но знаех едно — трябваше да говоря по-рано, трябваше да защитя дома си.

Сега всяко лято се страхувам от звънеца на вратата през юни. Но вече знам: границите са важни. И ако не ги поставим сами, никой няма да го направи вместо нас.

Понякога се питам: Колко жертви трябва да направим заради семейството? И кога идва моментът да изберем себе си?