Втора младост или егоизъм? Историята на една пенсионирана майка
„Мамо, пак ли ще ходиш на пазара с приятелките си, вместо да гледаш децата?“ – гласът на Даниела, снаха ми, пронизва въздуха като нож. Стоя в коридора, с чантата в ръка, а сърцето ми бие лудо. Не съм очаквала, че след толкова години труд и грижи ще трябва да се оправдавам за всяка своя стъпка.
Преди година се пенсионирах. След 38 години като учителка по български език и литература в едно пловдивско училище, най-накрая имах време за себе си. Винаги съм обичала да шия – още от малка майка ми ме учеше как се държи иглата, как се избира плат. Сега, когато дните ми вече не бяха запълнени с домашни работи и родителски срещи, реших да се върна към това забравено удоволствие. Започнах да правя ръчно изработени дрехи – за себе си, за приятелки, после и за познати. Скоро започнаха да ме търсят и непознати – поръчваха рокли за сватби, блузи за абитуриентски балове.
Това ми носеше не само радост, но и малък доход – достатъчно, за да не се чувствам напълно зависима от пенсията. Най-важното – чувствах се жива, нужна, творяща. Но не и за семейството си.
Синът ми Иван и Даниела винаги са разчитали на мен. Когато се родиха близнаците – Мария и Георги – аз бях тази, която ги гледаше докато те работеха. Помагах им с пари, когато Иван остана без работа. Купувах дрехи на децата, плащах сметки, дори им дадох част от спестяванията си за първоначална вноска по апартамента. Но сега… сега исках нещо за себе си.
„Даниела, не мога днес. Имам поръчка за една булчинска рокля. Обещах да я ушия до края на седмицата.“
Тя ме поглежда така, сякаш съм я предала. „Значи работата ти е по-важна от собствените ти внуци?“
Иван стои отстрани, мълчи. Виждам как стиска устни – знам го този поглед от дете. Когато е ядосан, но не иска да избухне пред другите.
„Мамо, ние разчитаме на теб. Знаеш колко ни е трудно…“
„Иван, аз цял живот съм разчитала на себе си. Искам малко време за мен.“
Тишината е тежка. Даниела тръшва вратата на детската стая. Чувам как Мария плаче.
Вечерта седя сама у дома. Поглеждам снимките по стената – Иван като малък, първият му учебен ден; аз и покойният ми съпруг Петър на морето; внучетата с усмихнати лица. Сълзите сами потичат по бузите ми.
На следващия ден Даниела ми звъни: „Щом не можеш да гледаш децата, поне можеш ли да ни помогнеш с парите за тока? Знаеш, че Иван още не е намерил постоянна работа.“
Поглеждам банковата си сметка. Парите не стигат – имам нужда от нова шевна машина, а и лекарствата ми поскъпнаха. Събирам кураж:
„Даниела, този месец няма да мога да ви помогна финансово.“
Мълчание. После студен глас: „Ясно.“
От този ден всичко се променя. Иван спира да ми звъни. Даниела ме избягва на улицата. Виждам внучетата само отдалеч – махат ми с ръчички през прозореца.
Приятелките ми казват: „Не се притеснявай, всеки има право на свой живот.“ Но нощем не мога да спя – мисля си дали не съм лоша майка, дали не съм егоистка.
Един ден срещам Иван пред блока.
„Мамо…“, започва той тихо. „Даниела е много обидена. Казва, че си ни изоставила.“
„Иване, аз ви обичам. Но вече не мога всичко сама. Искам и аз да живея.“
Той ме гледа дълго. После само кимва и си тръгва.
Минават месеци. Работата ми върви добре – имам клиенти дори от други градове. Започнах да излизам по-често с приятелки – ходим на театър, разходки по Марица. Понякога вечерям сама у дома и слушам любимите си стари песни.
Но болката остава – липсват ми децата, липсват ми внучетата. Питам се дали някога ще ми простят.
Преди няколко дни получих писмо от Мария – нарисувала е сърце и написала: „Бабо, липсваш ми.“
Сълзите пак потекоха.
Сега стоя пред огледалото и се чудя: Наистина ли е толкова лошо да искаш малко щастие за себе си? Или майчинството никога не свършва?
Как мислите – имам ли право на своя живот или трябва винаги да бъда в услуга на децата си?