Вярата ми в Бог ме спаси, когато трябваше да избера между майка си и съпруга си

– Не мога повече, Мария! Или тя, или аз! – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, а чашата с чай в ръката ми затрепери. Майка ми седеше срещу мен, стиснала устни, очите ѝ пълни със сълзи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин.

Сърцето ми се сви. Как стигнахме дотук? Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Но сега моето семейство се разпадаше пред очите ми. Петър – мъжът, когото обичам от десет години, баща на двете ни деца. И майка ми – жената, която ме е отгледала сама след като баща ми почина от инфаркт, когато бях на шест.

Всичко започна преди три месеца, когато майка получи инсулт. Лекарите казаха, че ще ѝ трябва дълга рехабилитация. Нямаше кой друг да я гледа – сестра ми живее в Германия, а брат ми работи по строежите в Пловдив и рядко се прибира. Взех я при нас. Мислех си: „Ще се справим, ще се подкрепяме.“ Но не знаех колко трудно ще бъде.

Майка беше горда жена, но болестта я направи раздразнителна и капризна. Петър работеше по две смени, а вечер се прибираше уморен и изнервен. Децата – Виктория и Мартин – усещаха напрежението и започнаха да се карат за най-малкото. Аз бях между чука и наковалнята – готвех, чистех, сменях памперси на майка, помагах с уроците…

Една вечер чух как Петър шепне по телефона с майка си:
– Не издържам вече… Мария само за майка си мисли… А аз?

Сълзите ми потекоха безшумно. На следващия ден майка изпусна чиния на пода и започна да плаче:
– Защо ме наказваш така, Господи? Защо съм в тежест на детето си?

Тогава разбрах – всички страдаме. И никой не е виновен.

В онази нощ, когато Петър постави ултиматума си, останах сама в кухнята. Седях на студения под и се молех:
„Господи, дай ми сили! Покажи ми пътя! Не мога да избера между тях…“

На сутринта заведох децата на училище и отидох в църквата „Св. Георги“ в квартала. Запалих свещ и коленичих пред иконата на Богородица.
– Майко Божия, помогни ми…

В този миг почувствах странен покой. Сякаш някой ме прегърна невидимо. Върнах се у дома с ясна мисъл: трябва да говоря с Петър открито.

Вечерта седнахме двамата на масата.
– Петре, знам колко ти е трудно. И на мен ми е тежко. Но не мога да изоставя майка си. Ако ти не можеш да понесеш това… ще разбера.
Той ме погледна дълго. Видях болката в очите му.
– Не искам да те губя… Просто се чувствам излишен в собствения си дом.

Заплакахме заедно. Прегърнах го силно.
– Ще намерим начин… Моля те, дай ни още време.

На следващия ден говорих със социалните служби. Оказа се, че има програма за домашни помощници за възрастни хора с увреждания. След две седмици при нас започна да идва леля Сийка – топла жена от квартала, която помагаше на майка с рехабилитацията и домакинството.

Малко по малко напрежението у дома намаля. Децата започнаха да се усмихват отново. Петър се върна към старите си шеги. Майка дори започна да разказва истории от младостта си на Виктория.

Един ден я чух да казва:
– Дете мое, благодаря ти… Знам колко ти е тежко. Но ти ме научи какво е истинска любов.

Петър ме хвана за ръката:
– Гордея се с теб, Мария.

Понякога още се будя нощем от страх – дали няма пак всичко да рухне? Но вече знам: молитвата ми даде сили да не се предам. Вярата ме научи да прощавам – и на себе си, и на другите.

Питам се: Колко от нас са били изправени пред невъзможен избор? Какво бихте направили вие – бихте ли избрали между родител и съпруг? Или има трети път?