Вярата ми в трудни времена: Как молитвата ме спаси, когато брат ми поиска своя дял от дома ни
– Не мога повече! – гласът на Димитър отекна в малката ни кухня, докато майка ми стискаше престилката си с треперещи ръце. – Или ми давате моя дял от къщата, или си тръгвам и забравям, че имам семейство!
Сърцето ми се сви. Бях седнала до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех кога всичко се обърка така. Димитър беше по-малкият ми брат, винаги буен, винаги с големи мечти. Сега беше решил да се жени за Мария – хубаво момиче от съседното село, но без пари, без работа, без дом. Единствената му надежда беше нашата стара къща в края на града.
– Дими, моля те… – прошепна майка ми. – Това е домът ни. Как ще го делим? Баща ти още не е добре, а аз… – Гласът ѝ се прекърши.
– Не ме интересува! – прекъсна я той. – Ти и татко сте живели цял живот тук. Аз какво? Ще стоя при вас до старини? Искам си парите!
Погледнах баща си. Седеше мълчаливо, с ръце на коленете, лицето му посивяло от болестта и тревогата. Знаех, че няма сили да се бори с Димитър. Всички погледи се обърнаха към мен – аз бях „разумната“, тази, която винаги намираше решение.
– Дими, не можем да продадем къщата – опитах се да говоря спокойно. – Ако я разделим, няма да остане нищо за никого. Може би… може би ще намериш работа и ще събереш пари за наем?
– Лесно ти е да говориш! Ти имаш работа в града, живееш си добре! А аз? На мен никой не ми помага! – очите му горяха от гняв.
Тази нощ не мигнах. Чувах как майка ми плаче тихо в стаята си, а баща ми кашля до прозореца. Молех се наум: „Господи, дай ми сили. Покажи ми пътя.“
На следващия ден Димитър изчезна. Остави само бележка: „Ще се върна, когато сте готови да говорим сериозно.“ Майка ми се срина. Престана да готви, престана да говори. Баща ми все по-често гледаше в една точка.
Отидох в църквата на ъгъла. Свещите трептяха в полумрака, въздухът миришеше на тамян и восък. Коленичих пред иконата на Света Богородица и прошепнах: „Не знам какво да правя. Не искам да загубя брат си, но не мога да предам родителите си.“
Свещеникът ме видя и дойде при мен.
– Какво те мъчи, дете?
Разказах му всичко – за Димитър, за парите, за страха ми, че семейството ни ще се разпадне.
– Понякога Господ ни изпраща изпитания, за да открием силата в себе си – каза той тихо. – Моли се за брат си. Моли се за прошка и разбиране.
Върнах се у дома с малко повече надежда. Започнах всяка вечер да се моля – за Димитър, за родителите ми, за нас самите. Понякога майка ми се присъединяваше към мен; държахме се за ръце и шепнехме молитви в тъмното.
След седмица Димитър се върна. Беше отслабнал, очите му бяха зачервени.
– Говорих с Мария – каза тихо. – Не искам да ви наранявам. Но не знам какво друго да направя.
– Ще намерим решение – казах му. – Но нека не разрушаваме това, което имаме.
Седнахме всички около масата. За първи път от месеци говорихме открито – за страховете си, за мечтите си, за болките си. Предложих да потърсим заем от банката, за да помогнем на Димитър да започне нов живот, без да губим къщата.
Баща ми кимна уморено:
– Домът е там, където сме заедно.
Майка ми избърса сълзите си:
– Не искам да ви губя нито един от вас.
Димитър прие предложението със сълзи в очите:
– Простете ми… Бях заслепен от страх.
Минаха месеци. Взехме малък заем, Димитър започна работа при един познат строител. С Мария си намериха малък апартамент под наем близо до нас. Всяка неделя се събирахме всички на обяд – смяхме се, карахме се понякога, но вече знаехме колко е важно да сме заедно.
Понякога още се будя нощем и слушам как дъждът барабани по стъклото. Мисля си: „Колко лесно можехме да загубим всичко.“ И пак благодаря на Господ за силата да простя и да обичам.
А вие? Как бихте постъпили на мое място? Може ли молитвата и вярата наистина да спасят едно семейство?