За всички по-добре ли е? Историята на едно майчино сърце

— Недей да идваш, мамо. Моля те. За всички ще е по-добре.

Думите на Петър още кънтят в ушите ми, макар че вече минаха три дни от телефонния разговор. Стоях в кухнята, стиснала слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Чаках да чуя нещо друго — може би обяснение, може би извинение, но той просто затвори. Останах сама, с тишината и с въпроса: как стигнахме дотук?

Петър беше всичко за мен. Родих го млада, едва на двадесет и две, в малкия ни апартамент в Люлин. Баща му — Стефан — беше добър човек, но животът ни смаза. След като остана без работа, започна да пие. Вечерите ни се превърнаха в караници, а Петър често се криеше в стаята си със слушалки на ушите, за да не чува крясъците ни.

— Мамо, пак ли ще се карате? — питаше ме тихо, когато идвах да го целуна за лека нощ.
— Не, миличък. Всичко ще се оправи — лъжех го. А после плачех в банята, за да не ме види.

Разводът беше неизбежен. Стефан си тръгна една сутрин, без да каже дума. Остави ни с две торби дрехи и куп неплатени сметки. Работех на две места — в детската градина през деня и като чистачка вечер в един офис на булевард „България“. Петър растеше самотен, а аз винаги бях уморена и раздразнителна.

— Защо татко не се обажда? — питаше ме понякога.
— Зает е, миличък. Но те обича — пак лъжех.

Годините минаваха. Петър стана затворен, рядко споделяше с мен. В гимназията започна да излиза с нови приятели, а аз усещах как се изплъзва от ръцете ми. Опитвах се да говоря с него, но той все по-често ми затръшваше вратата под носа.

— Не ме разбираш! — крещеше веднъж.
— Опитвам се! Аз съм ти майка!
— Точно това е проблемът!

Тогава не разбирах какво има предвид. Мислех си, че правя всичко възможно за него. Но може би точно това беше грешката ми — опитвах се да запълня празнината с контрол и тревога.

Когато завърши университета, Петър замина за Пловдив при приятелката си — Мария. Виждахме се рядко, а разговорите ни бяха кратки и повърхностни. Веднъж го попитах кога ще ме запознае с нея.

— Не е подходящ момент — отвърна сухо.

Минаха месеци. Един ден получих покана за сватба по имейл — без снимки, без лично обръщение. Сърцето ми се сви от радост и болка едновременно. Обадих му се веднага.

— Петре! Толкова съм щастлива! Кога ще дойда да помогна с приготовленията?

Настъпи тишина.

— Мамо… Не мисля, че трябва да идваш.
— Какво? Защо?
— Просто… така ще е по-добре за всички. Моля те.

Гласът му трепереше. Опитах се да разбера причината — дали Мария не ме харесваше? Дали се срамуваше от мен? Или просто не искаше миналото му да присъства на новото му начало?

Седях на кухненската маса с часове след това. Спомнях си първия му учебен ден, първото му падане от колело, първата му любовна мъка. Винаги бях до него — дори когато той не го искаше.

На следващия ден звъннах на сестра си Даниела.

— Дани, какво направих толкова грешно? Защо синът ми не ме иска на сватбата си?
— Може би трябва да му дадеш време — каза тя внимателно. — Понякога децата ни обвиняват за неща, които не сме могли да предотвратим.
— Но аз дадох всичко! Жертвах всичко!
— Понякога това ги задушава…

Думите ѝ ме удариха като шамар. Започнах да си припомням всички моменти, в които съм го притискала с въпроси, с тревоги, с упреци към баща му. Може би съм го превърнала в заложник на собствената си болка.

Вечерта написах писмо до Петър:

„Скъпи мой,
Знам, че не съм била идеалната майка. Знам, че понякога съм те задушавала със страховете си и съм те карала да се чувстваш виновен за нашето минало. Но те обичам повече от всичко и винаги ще бъда до теб — дори когато не ме искаш наблизо. Надявам се един ден да ми простиш.“

Не получих отговор.

Денят на сватбата дойде и отмина като всеки друг ден. Гледах през прозореца как дъждът блъска по стъклото и си представях как Петър казва „да“ без мен до себе си. Болеше ме повече от всичко преживяно досега.

Сега седя сама в тъмната кухня и се чудя: дали някога ще намерим път един към друг? Дали любовта на една майка може да бъде простена? Или понякога най-голямата жертва е просто да пуснеш детето си да тръгне по своя път?

Как мислите — заслужава ли една майка прошка за грешките си? И колко време трябва да чака за нея?