Задушен между стените на дома: Историята на един син, който не може да си тръгне

– Пак ли ще излизаш толкова късно, Мартине? – гласът на майка ми пронизва тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Стоя на прага, с ръка върху дръжката на вратата, а в гърдите ми се блъскат вина и гняв.

– Само до магазина, мамо. Ще се върна след десет минути – излъгах, макар че имах нужда просто да изляза, да подишам въздух, да не чувам нейното дишане, което ми тежи като олово.

Тя въздъхна тежко и се отпусна в стария фотьойл. От години този апартамент е нашият затвор – нейната крепост, моят капан. След като баща ми почина, останах при нея. Бях на 32, с работа в една малка фирма за компютърна поддръжка, без приятелка, без планове. Казвах си, че ще е временно, докато тя се съвземе. Но годините минаваха, а аз все повече се сраствах със стените на този дом.

Вечерите ни са еднообразни – тя гледа турски сериали, аз седя пред компютъра и се преструвам, че работя. Понякога се опитвам да говоря с нея за бъдещето:

– Мамо, мислил ли си някога да отидеш при леля Стефка във Варна? Там ще имаш компания, а и морето ти действа добре…

Тя ме поглежда с онзи поглед, който ме кара да се чувствам като предател:

– Ти искаш да ме изгониш? След всичко, което съм направила за теб?

И разговорът приключва. Вината ме залива като студен душ. Как мога да я оставя сама? Но как мога и да продължа така?

Приятелите ми отдавна спряха да ме канят навън. „Мартине, хайде на бира!“ – пишеха ми преди. Сега само лайкват снимките ми във Фейсбук и понякога питат „Как е майка ти?“. Никой не пита как съм аз.

Единствената ми утеха е сутрешното кафе на балкона. Гледам как слънцето огрява панелките и си представям друг живот – малък апартамент в центъра, жена до мен, дете, което тича из стаята. Но после чувам кашлицата ѝ от хола и мечтата се разпада.

Преди месец срещнах Надежда – колежка от университета. Седнахме на кафе след работа. Тя разказваше за пътуванията си, за новата си работа в Пловдив. Очите ѝ светеха от живот.

– А ти? Какво ново при теб?

– Ами… нищо особено. Работя от вкъщи. Грижа се за майка ми.

Тя замълча за миг:

– Не ти ли тежи?

– Понякога… – признах тихо.

– Имаш право на свой живот, Мартине. Не си длъжен да жертваш всичко.

Думите ѝ ме преследват оттогава. Вечер ги чувам по-силно от телевизора в хола.

Скоро след това майка ми падна в банята. Не беше сериозно, но страхът ме парализира. Ако не бях вкъщи? Ако не можех да ѝ помогна? Вината и страхът се преплитат в мен като змии.

Опитах се да говоря с братовчед ми Данчо:

– Не мога повече така, Данчо. Имам чувството, че умирам бавно.

– Мартине, всички минаваме през това. Но ако не се погрижиш за себе си, няма да можеш да се грижиш и за нея.

Знам, че е прав. Но как да ѝ кажа? Как да ѝ обясня, че искам да живея?

Една вечер събрах смелост:

– Мамо… трябва да поговорим. Не мога повече така. Чувствам се задушен.

Тя ме погледна с насълзени очи:

– Значи ще ме оставиш сама? След всичко?

Сълзите ѝ ме убиха. Прегърнах я и двамата плакахме дълго.

Оттогава нищо не се промени видимо. Но вътре в мен нещо се счупи. Знам, че ако не направя промяна, ще изгубя себе си напълно.

Понякога нощем лежа буден и си мисля: Колко още ще издържа? Кога ще дойде моят ред да живея? Или съдбата ми е завинаги да бъда нечий син, но никога свой човек?

Кажете ми – има ли изход от този омагьосан кръг? Какво бихте направили на мое място?