Защо баба и дядо не ме чуват? Молбата на едно дете, останала без отговор

— Не, бабо, не искам да играя с тази дървена кукла! — гласът ми трепереше, а очите ми се напълниха със сълзи. Баба Мария ме гледаше строго изпод очилата си, а дядо Иван въздъхна тежко от фотьойла до прозореца.

— Едно време само такива играчки имахме, Деси. И пак бяхме щастливи — каза той, сякаш това трябваше да ме убеди.

Стиснах в ръка любимия си скицник, който мама ми беше купила за рождения ден. Мечтаех да рисувам, да създавам цветни светове, но баба и дядо настояваха да играя с техните стари дървени кукли и пъзели с липсващи парченца. Всяка събота, когато ме оставяха при тях, се повтаряше един и същ ритуал: баба изваждаше кутията с играчки от тавана, а аз се опитвах да се скрия зад книгите или моливите си.

— Деси, не може цял ден да драскаш! — повишаваше тон баба. — Трябва да се научиш на истински игри. Не всичко е телефони и компютри!

— Но аз не искам телефон! Искам да рисувам! — опитвах се да обясня, но думите ми се губеха в тишината.

Дядо Иван се намесваше:

— Марийке, остави детето. Може би така й харесва.

— Не, Иване! Ако я оставим, ще стане като всички други — затворена в себе си, без приятели. Едно време децата играеха навън, строяха кули от кал и се смееха до късно. Сега само рисуват и гледат в едни екрани!

Сърцето ми се свиваше. Чувствах се виновна, че не мога да ги зарадвам. Виждах как очите на баба светват, когато държа куклата, макар и насила. Но после, когато тя излизаше в кухнята, аз тихо отварях скицника си и започвах да рисувам — понякога самата нея, понякога дядо или нашата стара къща в село.

Една вечер, докато рисувах под лампата в хола, чух как баба шепне на дядо:

— Не знам какво ще стане с това дете. Не разбира нашите ценности.

— Може би ние не разбираме нейните — отвърна той тихо.

Тогава осъзнах колко голяма е пропастта между нас. Те живееха с миналото си — с игрите по дворовете, с дървените играчки и приказките край печката. Аз живеех в свят на цветове и въображение. Не можех да им обясня защо рисуването ме прави щастлива — просто го чувствах.

Веднъж реших да им покажа. Нарисувах портрет на баба — усмихната, с престилка на цветя и топъл поглед. Когато й го подадох, тя го погледна дълго, после го остави на масата.

— Хубаво е — каза кратко. — Но хайде сега да поиграем на „Не се сърди човече“.

Сълзите ми напираха. Защо не виждаше колко усилия съм вложила? Защо не можеше просто да каже „Браво“?

Мама често ми казваше:

— Баба ти е израснала в други времена. Трудно й е да разбере новото.

Но защо трябва аз винаги да се променям? Защо никой не се опитваше да разбере мен?

С времето започнах да се затварям в себе си. В училище имах приятелки, които обичаха да рисуват като мен. С тях се чувствах свободна. Но у дома — винаги беше борба между старото и новото.

Един ден, когато бях вече на дванайсет, баба ме заведе на тавана. Там имаше стари албуми със снимки от нейното детство. Показваше ми ги една по една:

— Виждаш ли тази кукла? Дядо ти я издялка сам. А тази рокля ми я уши майка ми от стара покривка.

Погледнах я внимателно — очите й бяха пълни със спомени. Тогава разбрах: тя не настояваше за дървените кукли заради самите играчки, а защото те бяха мост към нейното минало.

— Бабо… — прошепнах. — Може ли да те нарисувам така — с твоята кукла?

Този път тя се усмихна истински:

— Нарисувай ме, Деси. И после ще ми покажеш какво толкова обичаш в тези моливи.

Седнахме заедно на пода. Докато рисувах, тя разказваше истории за своето детство — за игрите по реката, за първия сняг и за вечерите край огъня. За първи път усещахме близост — тя чрез спомените си, аз чрез цветовете.

Когато портретът беше готов, баба го прегърна:

— Никой досега не ме е виждал така…

От този ден нататък тя започна да проявява интерес към рисунките ми. Понякога ми носеше цветя от градината за вдъхновение или седеше до мен и разказваше приказки.

Но все пак понякога настояваше да играем на „Не се сърди човече“ или да редим стария пъзел. Научих се да приемам това като част от нашата връзка — мост между два свята.

Днес вече съм голяма. Баба и дядо са остарели още повече. Понякога си мисля: ако не бях настоявала за своето, щях ли някога да ги доближа? Или ако те не бяха толкова упорити със своите традиции, щях ли да разбера колко много значат спомените?

Питам ви: защо понякога е толкова трудно да се чуем през поколенията? И кога най-накрая ще разберем, че любовта може да има много лица?