Защо богатите родители на съпруга ми отказаха да ни помогнат: Историята на едно разочарование
„Не, Мария, казахме го вече – няма да ви дадем пари за апартамент!“, гласът на свекърва ми Стефка отекна в хола, докато аз стисках чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Димитър стоеше до мен, стиснал устни, очите му бяха вперени в пода. Бяхме дошли с надежда – не за милостиня, а за подкрепа. За първи път от години се чувствах толкова унизена и безсилна.
„Мамо, татко, не искаме всичко наготово. Просто малко помощ за първоначалната вноска. После ще си плащаме кредита сами…“, опита се да обясни Димитър, но Иван само махна с ръка.
„Ние сме си изкарали парите с труд. Вие също трябва да се научите как става това“, каза той с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в тяхното семейство.
В този момент си спомних първата ни среща с Димитър – двама студенти в София, мечтаещи за малко щастие. Аз – момиче от Плевен, израснала в панелен блок с родители учители, които брояха стотинките за хляб. Той – син на успешен бизнесмен и бивша учителка по математика, които живееха в просторен апартамент в Лозенец и караха нови коли всяка година.
Когато се оженихме, вярвах, че любовта ще ни стигне. Но животът в София е скъп, а заплатите ни – скромни. След раждането на дъщеря ни Елица стана ясно, че вече не можем да живеем под наем в малката гарсониера в „Люлин“. Започнахме да търсим жилище, но цените бяха непосилни. Спестяванията ни стигаха само за част от първоначалната вноска.
„Мария, не може всеки да има всичко веднага. Ние сме ви помагали достатъчно – подарихме ви пералнята миналата Коледа!“, добави Стефка с леден глас.
Пералнята… Да, благодарна съм за нея. Но какво е една пералня срещу възможността детето ти да има собствена стая? Срещу спокойствието да знаеш, че няма да те изгонят от жилището след шест месеца?
След този разговор мълчахме по пътя към вкъщи. Димитър караше мълчаливо, а аз гледах през прозореца и се чудех къде сбъркахме. Защо родителите му не виждат колко се борим? Защо не искат да помогнат на единственото си внуче?
Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Димитър се затвори в себе си. Започна да работи извънредно, а аз поех още частни уроци по английски. Вечерите прекарвахме в сметки и планове – колко още трябва да спестим, колко години ще минат докато можем да си позволим дори малък двустаен апартамент.
Елица усещаше напрежението. Една вечер ме попита: „Мамо, защо баба и дядо не искат да дойдат на гости?“. Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на петгодишно дете, че понякога хората предпочитат парите пред семейството?
Скоро разбрахме, че Иван и Стефка са купили нова кола – последен модел SUV. Показаха я гордо във Facebook. Коментарите валяха: „Честито!“, „Да ви вози само по хубави пътища!“. Аз гледах снимките и усещах как гневът ме задушава.
Една неделя Димитър не издържа и отиде сам при тях. Върна се пребледнял.
– Казаха ми, че ако не можем сами да се оправим, значи не сме готови за собствен дом – прошепна той и седна тежко на дивана.
– А ти как се чувстваш? – попитах го тихо.
– Като провал. Като че ли съм ги разочаровал…
Прегърнах го силно. Знаех какво е да носиш вина за нещо, което не зависи само от теб.
Минаха месеци. Спряхме да молим за помощ. Започнахме сами да си градим пътя – трудно, бавно, но с надежда. Понякога вечер си представям как един ден ще имаме наш дом – малък, но изпълнен с любов и смях.
Но болката остана. Не от липсата на пари, а от липсата на разбиране и подкрепа от най-близките хора.
Понякога се питам: Какво означава да си родител? Да дадеш всичко материално или просто да бъдеш до децата си, когато имат нужда? А вие как мислите – трябва ли родителите да помагат на децата си или всеки трябва сам да се справя?