Защо дъщеря ми не ми вярва? Историята на Мария за ново начало след петдесетте

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – гласът на Виктория трепери, очите ѝ са пълни със сълзи, а ръцете ѝ се свиват в юмруци. Стоим една срещу друга в малката кухня на панелката в Люлин, а навън дъждът удря по прозорците като сърдити пръсти.

– Вики, моля те, чуй ме… – опитвам се да запазя спокойствие, но думите заседват в гърлото ми. – Не е като с баща ти. С Георги е различно.

– Различно? – прекъсва ме тя с горчив смях. – Мамо, ти го познаваш от два месеца! Как можеш да вярваш толкова лесно? След всичко, което преживяхме с татко…

Тя се обръща рязко и се втурва към хола. Следвам я, но краката ми треперят. Всяка нейна дума ме реже като нож. Знам, че не е лесно – за нея, за мен… Но не мога повече да живея в сянката на миналото.

Преди две години останах сама. Петдесет и пет години живот, от които тридесет прекарах до един човек, който ме предаде. Изневери ми с най-добрата ми приятелка – Елена. Всички в блока разбраха преди мен. Срамът ме изяде отвътре. Месеци наред не излизах от вкъщи, не говорех с никого освен с Виктория. Тя беше моят спасител тогава.

Но сега… Сега тя е тази, която ме дърпа назад.

– Вики, аз имам право да бъда щастлива! – гласът ми се извисява неволно. – Не искам да съм сама до края на живота си.

– А аз? – прошепва тя. – Аз къде съм в цялата тази история? Ти мислиш ли за мен?

Сърцето ми се свива. Знам, че се страхува да не я изоставя. Че ще повторя грешките на баща ѝ. Но аз не съм той.

Георги срещнах случайно – в магазина за плодове и зеленчуци на пазара „Красно село“. Помогна ми да нося тежките торби до колата. Заговорихме се за домати и сирене, после за книги и филми. На другия ден ми донесе букет карамфили пред входа. Не бях получавала цветя от години.

Първите срещи бяха като глътка въздух след дълго задушаване. Смяхме се, разхождахме се по Витошка, пихме кафе в малки квартални кафенета. Георги е вдовец, има син в чужбина, живее сам в „Овча купел“. Не е богат, не е млад, но е добър човек.

Когато казах на Виктория за него, тя първо замълча. После започнаха въпросите: „Сигурна ли си?“, „Какво ще кажат хората?“, „А ако пак страдаш?“

– Не мога да понеса пак да те виждам разбита – каза тя една вечер, докато миеше чиниите. – Ти си всичко, което имам.

– И ти си всичко за мен – отвърнах ѝ и я прегърнах през рамо.

Но сега между нас стои стена от недоверие.

Майка ми също не одобрява Георги. „Ще ти вземе апартамента“, шепне тя по телефона всяка неделя сутрин. Сестра ми Маргарита само клати глава: „На твоята възраст трябва да мислиш за пенсия и внучета, не за любов.“

Понякога се чудя дали не греша. Дали не съм егоистка. Но когато Георги ме държи за ръка и ме гледа така, както никой друг не ме е гледал от години… тогава вярвам, че заслужавам още един шанс.

Виктория обаче не може да прости миналото – нито моето, нито своето. Тя носи белезите от развода ни като броня срещу света.

– Мамо, ако той те нарани… няма да мога да го преживея втори път – казва тя тихо тази вечер, докато седим една до друга на дивана.

– Никой не може да ти обещае вечна сигурност – отвръщам аз. – Но ако не рискуваме… ще останем сами със страховете си.

Тя ме гледа дълго, после избърсва сълзите си и става.

– Ще спя у приятелка тази нощ – казва и затваря вратата след себе си.

Оставам сама в тъмната стая. Чувствам се виновна и свободна едновременно. Вдигам телефона и пиша на Георги: „Липсваш ми.“

Той отговаря почти веднага: „И ти ми липсваш. Ще мине и това.“

Но ще мине ли? Ще мога ли някога да убедя дъщеря си, че щастието ми не е предателство към нея? Или ще трябва да избирам между любовта към себе си и любовта към детето си?

Кажете ми… има ли майка право на ново начало след петдесетте? Или винаги ще бъдем заложници на страховете и очакванията на близките си?