Защо избраха родителството сега?

— Пак ли ще закъснеят? — промърморих си под носа, докато гледах часовника на стената. Беше почти осем вечерта, а Ана и Михаил още ги нямаше. Мария вече се въртеше неспокойно в леглото си, а аз се опитвах да я успокоя с приказка за Златното момиче. Но тя не слушаше — очите ѝ бяха вперени в вратата, сякаш всеки момент щеше да се отвори и мама да се появи.

— Бабо, мама ще дойде ли довечера? — прошепна тя с надежда.

Сърцето ми се сви. — Ще дойде, мило, само още малко почакай. — Усмихнах се, но вътре в мен бушуваше буря.

Не мога да разбера защо Ана и Михаил решиха да имат дете точно сега. И двамата са млади, амбициозни, работят по дванайсет часа на ден. Ана е адвокат в голяма кантора в центъра на София, Михаил — мениджър в международна фирма. Вечерите им са пълни с имейли, телефони и срещи. Когато най-накрая се приберат, Мария вече спи. Сутрините са още по-луди — бързат, нервничат, почти не говорят. Детето остава на бавачката, а аз помагам колкото мога.

Понякога се чудя дали изобщо осъзнават какво изпускат. Помня как Ана като малка не можеше без мен — всяка вечер четяхме приказки, рисувахме заедно, ходехме на разходки в Борисовата градина. Сега тя едва намира време да прегърне собствената си дъщеря.

— Мамо, трябва да разбереш — каза ми Ана една вечер, когато се опитах да говоря с нея за това. — Времената са други. Ако не работя здраво сега, ще изпусна всичко. Не мога да си позволя да спра.

— А Мария? — попитах я тихо. — Тя няма ли нужда от теб?

Ана въздъхна тежко. — Знам, че не е идеално, но правя всичко възможно. Искам тя да има по-добро бъдеще.

— А настоящето ѝ? — не се сдържах.

Тя замълча и погледна настрани. В този момент разбрах колко е уморена и объркана.

Михаил също не е безразличен баща. Виждам как понякога стои до леглото на Мария и я гледа, докато спи. Но после телефонът му звънва и той излиза в хола да говори за поредния проект.

Бавачката им, Цвети, е добро момиче — грижовна и търпелива. Но тя не е майка ѝ. Не може да замени родителската обич, колкото и да се старае.

Веднъж Мария падна в парка и си ожули коляното. Цвети веднага я вдигна и започна да я утешава, но детето плачеше: „Искам мама!“. Тогава разбрах колко много ѝ липсват родителите ѝ.

Съседките често ме питат:

— Какво става с младите днес? Само работа ги интересува! Защо изобщо раждат деца?

Понякога и аз си задавам този въпрос. Не че не разбирам нуждата от сигурност и успех — и аз съм работила цял живот като учителка. Но винаги съм намирала време за семейството си.

Една вечер, докато прибирах играчките на Мария, чух как Ана и Михаил спорят в кухнята:

— Не мога повече така! — извика Ана. — Чувствам се ужасна майка!

— И аз не знам какво да правим — отвърна Михаил уморено. — Ако спрем сега, всичко ще рухне.

— А ако продължим така, ще изгубим Мария… — прошепна Ана през сълзи.

Стоях зад вратата и сърцето ми се късаше. Искаше ми се да ги прегърна и да им кажа, че няма нищо по-важно от времето със собственото ти дете.

На следващия ден предложих на Ана да вземе отпуска поне за седмица.

— Не мога, мамо! Имам важни дела!

— А Мария има нужда от теб! — настоях аз.

Тя ме погледна с онзи поглед на дете, което търси одобрение и прошка едновременно.

Вечерта Мария ме попита:

— Бабо, ти ще ме обичаш ли винаги?

Прегърнах я силно. — Винаги, мило мое! Но най-много искам мама и тати да са до теб.

Понякога се чудя дали не сме объркали приоритетите си като общество. Дали успехът наистина струва повече от детската усмивка? Дали някой ден Ана няма да съжалява за пропуснатото време?

Сега седя тук, до леглото на Мария, слушам тихото ѝ дишане и се питам: Кога забравихме какво е истинското щастие? Ще намерят ли Ана и Михаил пътя обратно към детето си или ще останат пленници на амбициите си?