Защо мъжът ми сравнява готвенето ми с това на другите: Една вечер, която промени всичко

— Пак ли си направила мусака? — гласът на Георги проряза тишината в кухнята, докато дъждът барабанеше по прозореца. — Знаеш ли, Мария от третия етаж прави уникална мусака. Миналата седмица Данчо ми даде да опитам и… просто няма сравнение.

Стиснах лъжицата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. В този момент не чувах дъжда, не усещах миризмата на прясно изпечената мусака, която се носеше из целия апартамент. Чувах само гласа му — онзи тон, в който се прокрадваше нещо повече от обикновено недоволство. Беше разочарование, може би дори презрение.

— Ако толкова ти харесва нейната мусака, защо не отидеш при нея да вечеряш? — изтърсих, без да го погледна.

Той въздъхна тежко и седна на стола срещу мен. — Не го казвам, за да те обидя. Просто… можеш да опиташ нещо ново понякога. Всички жени в блока готвят по-добре от теб. Дори майка ми казваше, че трябва да се научиш на повече ястия.

Тези думи ме удариха като шамар. В главата ми се завъртяха всички онези моменти, в които се стараех — нови рецепти, часове в кухнята, изгорели пръсти и разочаровани погледи. Спомних си първата ни година заедно, когато Георги още ме гледаше с възхищение, когато всяка вечеря беше празник. Кога се промени всичко?

— Не съм тук, за да ти бъда готвачка — прошепнах, но той вече не слушаше. Беше вперил поглед в телефона си, вероятно пишеше на Данчо или четеше някоя нова рецепта от Мария.

В този момент вратата се отвори и дъщеря ни Ива влезе с раницата си. — Мамо, пак ли има мусака? Обичам твоята мусака! — усмихна се широко и ме прегърна през кръста.

Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. За нея бях най-добрата майка на света. За Георги — просто някой, който не може да се справи достатъчно добре.

— Ива, хайде да вечеряме — казах тихо и сложих чиниите на масата.

Георги ядеше мълчаливо, а аз усещах как напрежението между нас расте с всяка хапка. След вечеря той стана рязко и излезе на балкона да пуши. Чух как говори по телефона:

— Да, Данчо… пак мусака… Не знам как го прави Мария твоята жена, ама тук не става…

Сълзите ми потекоха безшумно. Не беше само заради мусаката. Беше заради всички онези малки сравнения през годините — как майка му глади ризите по-добре, как сестра му подрежда по-хубаво хола, как колежката му винаги е усмихната и разбираща. Всяко едно от тях беше като капка киселина върху самочувствието ми.

Седнах до Ива на дивана и я прегърнах силно. — Мамо, защо плачеш? — попита тя тихо.

— Просто съм уморена, миличка — излъгах я. Как да ѝ обясня, че понякога най-близките ни хора могат да ни наранят най-дълбоко?

Когато Георги се върна вътре, го погледнах право в очите:

— Защо винаги ме сравняваш с другите? Какво ти липсва толкова много у мен?

Той замълча за миг, после сви рамене:

— Не знам… Може би просто искам да е по-различно. Всички около мен имат жени, които…

— Които какво? Които са перфектни? Които никога не грешат? — прекъснах го аз. Гласът ми трепереше от гняв и болка.

— Не е въпросът само в готвенето — каза той тихо. — Понякога ми липсва онази топлина… онази близост от началото.

— А ти мислиш ли, че с постоянни сравнения ще я върнеш? — попитах го остро.

Той не отговори. Само ме погледна уморено и излезе от стаята.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за годините ни заедно, за компромисите, за мечтите, които постепенно избледняха под тежестта на ежедневието. Спомних си майка ми как казваше: „Жената трябва да държи семейството цяло.“ А кой държи жената цяла?

На сутринта Георги беше станал рано и беше оставил бележка: „Отивам при Данчо. Ще се върна късно.“

Погледнах бележката и усетих как нещо вътре в мен се пречупва. За първи път си позволих да помисля: „Ами ако вече не искам да държа всичко цяло? Ако заслужавам повече?“

Взех телефона и написах съобщение на майка ми: „Мамо, може ли да дойдеш при мен днес?“ Тя пристигна след час с домашен кекс и топла прегръдка.

— Какво става, мило дете? — попита тя загрижено.

Разказах ѝ всичко — за мусаката, за сравненията, за болката. Тя ме изслуша внимателно и каза:

— Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-малко стойностна. Ти си прекрасна майка и жена. Ако той не го вижда, това е негов проблем.

Тези думи ме стоплиха повече от всяка супа или мусака на света.

Вечерта Георги се прибра уморен и мълчалив. Седнахме един срещу друг на масата.

— Трябва да поговорим — казах аз спокойно. — Не мога повече така. Или ще започнеш да ме уважаваш такава, каквато съм, или…

Той ме погледна дълго и този път видях страх в очите му. Може би за първи път осъзнаваше колко е близо до това да ме загуби.

Сега седя сама в кухнята с чаша чай и си мисля: Колко често позволяваме на думите на другите да определят нашата стойност? И кога идва моментът да кажем „стига“?