Защо не ни трябват такива родители: История за апартамента, семейството и гордостта

– Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме! – гласът ми трепери, докато гледам Мартин през масата в малката ни кухня под наем в Люлин. Слънцето вече е залязло, а навън се чува глъчката на съседите. – Мария, моля те, не започвай пак – въздъхва той и се втренчва в чашата си с чай. – Говорих с тях. Казаха „не“. Край.

Сълзите ми напират, но ги преглъщам. Вече трети месец търсим начин да съберем първоначалната вноска за жилищен кредит. Аз работя като учителка в детска градина, а Мартин е програмист – не лошо платен, но с нашите заплати и цени на имотите в София… Всичко изглежда невъзможно.

– Не разбирам – казвам тихо. – Родителите ти имат три апартамента. Караха нови коли още преди пандемията. Защо не искат да ни помогнат? Това е само заем, не подарък.

Мартин се изправя рязко. – За тях това е принцип. „Всеки сам си носи кръста“, казва баща ми. Не искат да се месят.

Това ме удря по-силно от всяка обида. В нашето семейство беше различно – майка ми и баща ми винаги са давали всичко за мен и брат ми, дори когато нямаха. Помня как майка ми продаваше златния си синджир, за да ми купи учебници за университета.

Седмица по-късно сме на гости у Стефка и Димитър в просторния им апартамент в Лозенец. Мирише на печено месо и скъп парфюм. Стефка сипва супа, а Димитър разказва за последната си екскурзия до Италия.

– Как върви търсенето на жилище? – пита Стефка с усмивка.
– Трудно е – отговарям аз, опитвайки се да не звучи като упрек. – Цените са високи, а банките искат голяма вноска.
– Така е – кимва Димитър. – И ние сами си купихме първото жилище. Никой не ни е помагал.

Мартин мълчи, а аз усещам как гневът ми клокочи под повърхността.

– Но тогава апартаментите струваха по 20 000 лева! – изплювам аз, без да се сдържам. – Сега само гараж струва толкова!

Настъпва тишина. Стефка оставя лъжицата си.
– Мария, разбираме ви, но вярваме, че човек трябва сам да се справя. Ако ви помогнем сега, после ще чакате още и още. Животът не е лесен.

Поглеждам Мартин, който избягва погледа ми. Чувствам се сама сред тези хора, които би трябвало да са моето семейство.

На връщане в метрото мълчим дълго. Най-накрая прошепвам:
– Не мога да приема това. Не искам да живея с мисълта, че сме сами срещу всички.
– Мария… – започва Мартин, но аз го прекъсвам:
– Ти на чия страна си?
Той въздъхва тежко:
– На твоята. Но те са ми родители…

Следващите седмици са изпълнени с напрежение. Спорим за пари, за бъдещето ни, за това дали изобщо има смисъл да останем в София. Майка ми звъни всяка вечер и ме пита как сме.
– Ще ви помогнем с каквото можем – казва тя веднъж тихо. – Знам колко е трудно.

Чувствам се виновна, че родителите ми с пенсията си са готови да дадат всичко, а родителите на Мартин пазят богатството си като дракони над злато.

Една вечер Мартин се прибира късно и ме намира разплакана на балкона.
– Не мога повече така – казвам му през сълзи. – Чувствам се малка, безсилна… Все едно не заслужавам помощ само защото не съм тяхна дъщеря.
Той ме прегръща силно:
– Ще го измислим сами. Ще вземем още един кредит, ще работим повече… Ще го направим без тях.

Започвам частни уроци по английски след работа. Мартин поема допълнителни проекти. Животът ни става въртележка от работа и умора. Понякога се караме за глупости – кой ще измие чиниите, кой ще плати сметките навреме.

Един ден получавам съобщение от Стефка: „Надявам се да сте добре. Ако имате нужда от нещо, кажете.“
Поглеждам го дълго и го изтривам без отговор.

След година най-сетне подписваме договор за малък двустаен в Надежда. Не е мечтаният апартамент с гледка към Витоша, но е нашият дом. Купуваме евтини мебели от ИКЕА и боядисваме стените сами през уикендите.

На новодомската вечеря каним само моите родители и няколко приятели. Мартин изглежда тъжен, но не казва нищо.

Понякога се чудя дали не сгрешихме – дали гордостта ни не ни направи по-нещастни? Или може би точно тя ни даде сили да се справим сами?

А вие как мислите? Кое е по-важно – гордостта или подкрепата? Има ли смисъл да очакваме помощ от родители, които не искат да я дадат?