Защо никога повече няма да гледам внука си: Един ден, който преобърна живота ми

– Мамо, моля те, само днес! – гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона. – Никой друг не може да го гледа, а аз съм на работа.

Погледнах към календара – още един ден, в който трябваше да отменя плановете си. Внукът ми, Алекс, беше болен. Стомахът ми се сви от тревога – не заради детето, а заради усещането, че отново ме поставят пред свършен факт. Но как да откажа? Аз съм майка. Аз съм баба. Това е моят дълг, нали?

– Добре, Мария – въздъхнах тежко. – Ще дойда след половин час.

Когато пристигнах, Алекс лежеше на дивана с бледо лице и влажни очи. Мария вече тичаше към вратата, закъсняваща както винаги.

– Благодаря ти, мамо! Знаеш колко много разчитам на теб! – целуна ме по бузата и изчезна.

Останах сама с Алекс. Опитах се да му дам чай, но той само поклати глава.

– Бабо, защо мама винаги е тъжна? – прошепна той.

Сърцето ми се сви. Какво да му кажа? Че майка му носи товара на цялото семейство? Че баща му, Петър, все по-рядко се прибира навреме и все по-често се кара с нея? Че аз самата се чувствам изцедена от всички тези години на грижи и компромиси?

– Мама е уморена, мило дете – казах тихо. – Но тя те обича много.

Алекс се сгуши в мен. Прегърнах го и усетих как сълзите ми напират. Не можех да плача пред него. Трябваше да съм силна.

Часовете минаваха бавно. Алекс заспа, а аз останах сама със себе си и мислите си. Спомних си как преди години гледах Мария и брат ѝ Стефан – сама, докато мъжът ми работеше по строежите в чужбина. Никой не ме питаше дали мога или искам. Всички очакваха от мен да съм опората.

Телефонът иззвъня. Беше Стефан.

– Мамо, пак ли гледаш Алекс? – гласът му беше остър.

– Да, Мария ме помоли…

– Тя винаги те използва! Кога ще ѝ кажеш „не“? Ти не си вечна!

– Стефане…

– Не! Трябва да се научиш да мислиш за себе си! – затвори рязко.

Погледнах към Алекс. Той се размърда насън и промълви: „Мамо…“

В този миг усетих как нещо в мен се чупи. Всички тези години на жертви… За кого? За децата ми? За семейството? А къде бях аз?

Следобед Петър се прибра по-рано от обикновено. Влезе тихо и ме погледна с уморени очи.

– Благодаря ти, че си тук – каза той. – Не знам какво бихме правили без теб.

– Може би щяхте да се научите да се справяте сами – отвърнах по-остро, отколкото възнамерявах.

Той замълча и седна до мен.

– Знам, че не е честно… Но Мария е на ръба. Аз също…

– А аз? Аз не съм ли на ръба? – гласът ми трепереше.

Петър ме погледна изненадано.

– Никога не съм мислил… Извинявай.

В този момент Мария се върна. Очите ѝ бяха зачервени.

– Мамо…

Не издържах повече.

– Стига! – извиках през сълзи. – Не мога повече! Не мога да бъда винаги тук за всички! Аз също имам нужда от почивка! От живот!

Мария се разплака. Петър я прегърна. Алекс се събуди и започна да плаче.

В този хаос осъзнах колко дълбоко са раните ни. Колко много неизказани думи има между нас. Колко често сме забравяли себе си в името на другите.

Вечерта си тръгнах без да кажа довиждане. Вървях по тъмните улици и усещах как тежестта на годините ме притиска. Вкъщи седнах на леглото и заплаках като дете.

На следващия ден Мария ми звънна:

– Мамо… Прости ми. Не осъзнавах колко ти е тежко. Ще се опитаме да се справяме сами занапред.

Не ѝ отговорих веднага. Просто слушах тишината между нас.

Сега седя тук и пиша тези редове. За първи път от години мисля за себе си. Дали е егоистично? Или просто човешко?

Кажете ми – кога една майка има право да каже „стига“? И ще ме разбере ли някой?