Защо никой не ми се обади? – Историята на една свекърва и разбитото семейство

– Защо никой не ми се обади? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Беше късен следобед, слънцето вече се скриваше зад лозята, а масата в двора беше отрупана с домашни гозби – баница, печено агне, салати с домати от градината. Всички се смееха, децата тичаха боси по тревата, а аз си мислех колко рядко имаме такива моменти на спокойствие.

Но думите ѝ паднаха тежко. Мъжът ми, Петър, замръзна с вилица във въздуха. Дъщеря ни, Ива, спря да се смее. Аз усетих как бузите ми пламват – не от слънцето, а от срам и гняв.

– Какво имаш предвид, мамо? – опита се да я успокои Петър.

– Ами какво! – Мария вдигна ръце. – Рожден ден имам, а никой не ми се обади! Само ти и жена ти дойдохте. Брат ти – ни вест, ни кост. Сестра ти – все заета. А аз? Аз съм тук сама, готвя за всички, а никой не се сеща за мен!

В този момент усетих как напрежението се натрупва като буреносен облак над масата. Знаех, че Мария е чувствителна жена. След като остана вдовица преди пет години, сякаш целият свят ѝ стана длъжен. Но този път думите ѝ ме засегнаха лично.

– Мария, ние сме тук. Не е ли това най-важното? – опитах се да прозвуча спокойно.

– Ти не разбираш! – почти изкрещя тя. – Майка си ще станеш един ден и тогава ще видиш! Всички ви е грижа само за себе си!

Петър стисна ръката ми под масата. Знаех какво означава това – „Млъкни, не влизай в спор.“ Но вече беше късно. В мен кипеше нещо старо и неизказано.

– Мария, всеки има своите грижи. И ние работим по цял ден, гледаме децата… Не е лесно да се сетиш за всичко.

– Ама аз съм ви майка! – очите ѝ се насълзиха. – Ако аз не ви бях родила и гледала…

– Мамо! – Петър се намеси по-рязко от обикновено. – Стига! Не е честно така да говориш.

Тя избухна в плач и избяга вътре в къщата. Настъпи неловко мълчание. Децата гледаха ту мен, ту баща си.

– Защо винаги става така? – прошепнах аз.

Петър въздъхна тежко:

– Не знам… Откакто татко почина, тя е друга. Все едно търси причина да се караме.

Вечерта премина в мълчание. Прибрахме децата и тръгнахме към града по тъмното. В колата цареше тягостна тишина. Ива попита:

– Мамо, баба ни ли е сърдита?

– Не знам, мило… Понякога възрастните са тъжни без причина.

Но аз знаех причината. Мария беше самотна. Селото опустяваше с всяка година. Съседите ѝ бяха или починали, или заминали при децата си в чужбина. Тя остана сама в голямата къща с лозето и спомените си.

На следващия ден телефонът ми звънна рано сутринта.

– Здравей, Цвети… – беше сестрата на Петър, Даниела.

– Здрасти…

– Мама пак ли направи сцена?

– Да…

– Не ѝ се сърди. Просто е сама… Аз не можах да дойда, малкият е болен…

– Разбирам… Но не е честно все ние да сме виновни.

– Така е… Но тя няма друг живот освен нас.

Затворих телефона и седнах на кухненската маса. В главата ми кънтяха думите на Мария: „Майка си ще станеш един ден и тогава ще видиш!“ Дали наистина не я разбирам? Дали някога ще мога да ѝ простя за всички обиди?

Седмица по-късно получих писмо по пощата – истинско писмо, написано с треперещ почерк:

„Цвети,
Знам, че ти е трудно с мен. Понякога говоря глупости. Просто ми липсвате всички. Когато къщата е празна, имам чувството, че никой не ме помни. Простете ми.“

Дълго държах писмото в ръцете си. Спомних си първите години с Петър – как Мария ме прие като дъщеря, как ме учеше да правя лютеница и ме водеше на разходки из селото. После дойдоха децата, грижите, работата… И сякаш забравихме за нейната самота.

В неделя ѝ се обадих:

– Мария… Как си?

– Добре съм… Благодаря ти, че ми се обади.

Гласът ѝ беше тих и уморен.

– Ще дойдем пак следващия уикенд. Ще донесем сладкиши и ще играем карти.

– Наистина ли?

– Наистина.

Затворих телефона със сълзи в очите. Понякога една дума може да рани повече от нож. Но може и да излекува стара рана.

Сега често си мисля: защо трябваше да чакаме толкова дълго? Защо е толкова трудно да кажем „липсваш ми“ или просто да се обадим?

А вие какво мислите? Колко често забравяме най-близките си хора и после съжаляваме?