Защо прекъснахме връзка със семейството на съпруга ми – изповедта на една българска съпруга за изтощението и границите

„Пак ли те търсят?“ – гласът на Петър, съпругът ми, прозвуча уморено от кухнята, докато аз стисках телефона в ръка и гледах как на екрана за трети път тази вечер пише „Мама Мария“. Беше гореща юлска вечер, въздухът тежеше, а в мен клокочеше гняв, примесен с вина. „Не мога повече, Петре. Не мога да бъда денонощната им банка и психотерапевт.“

Той въздъхна и седна срещу мен. „Знам, че ти е трудно. Но ако не им помогнем, кой ще го направи?“

„А кой ще помогне на нас? Кой ще ни попита как сме? Кога някой от тях се обади просто да чуе гласа ни, а не да поиска нещо?“ Гласът ми трепереше. Петър замълча, а аз усетих как сълзите напират. За пореден път се чувствах виновна – сякаш съм лош човек, защото не искам да давам повече.

Семейството на Петър – майка му Мария, брат му Ивайло и сестра му Даниела – бяха част от живота ни още от първия ден на брака ни. Но с времето връзката ни се превърна в еднопосочна улица. Първо бяха дребни услуги – „Може ли да гледате малкия, че имам работа?“, „Дай 50 лева до другата седмица“. После започнаха по-големите искания – заем за ремонт на апартамента на Ивайло, помощ за Даниела да си намери работа, а майка му редовно се оплакваше от здравето си и настояваше да я водим по лекари.

В началото се опитвах да бъда разбрана. Знаех, че Петър е привързан към семейството си. Но с всяка следваща молба усещах как изчезвам – като че ли животът ми се върти около нуждите на другите. Всяка наша почивка се проваляше, защото някой от тях имаше спешен проблем. Всяка вечеря у дома се превръщаше в семейно съвещание за поредната криза.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори с майка си по телефона:

– Мамо, не можем да ви дадем още пари този месец. И ние имаме сметки…
– Ама как така? Аз съм ти майка! Какво ще кажат хората? Че синът ми ме е изоставил?
– Мамо, не е въпрос на изоставяне… Просто не можем повече.

Слушах този разговор със свито сърце. Знаех, че Петър страда. Но знаех и друго – ако не сложим граница, никога няма да имаме свой живот.

С времето започнах да усещам физическо изтощение. Сутрин ставах с тежест в гърдите. Не можех да спя нощем, мислейки какво още ще поискат от нас утре. Започнах да избягвам срещите с тях, а когато все пак се виждахме, усещах как ме гледат с укор – сякаш аз съм виновна за всичко.

Една неделя следобед, докато седяхме на терасата с чаша кафе, Петър ме погледна сериозно:

– Мислиш ли, че грешим? Че сме лоши хора?
– Не знам… – отвърнах тихо. – Но знам, че ако продължим така, ще се изгубим един друг.

Тогава взехме решение – ще прекъснем контактите за известно време. Ще дадем приоритет на нашето семейство. Ще се научим да казваме „не“.

Първите дни бяха кошмарни. Телефонът звънеше непрекъснато – Мария плачеше по телефона, Ивайло ни обвиняваше в егоизъм, а Даниела пишеше гневни съобщения във Viber. Приятели ни питаха какво става – „Как така не говорите със семейството? Това е немислимо!“

Но с всяка изминала седмица усещах как дишам по-леко. Започнахме да правим малки неща само за нас – разходки в парка, кино вечер вкъщи, дори кратко пътуване до Велико Търново. За първи път от години се чувствах свободна.

Понякога нощем се будех с вина – чувах гласа на Мария в главата си: „Как можа да ни обърнеш гръб?“ Но после си спомнях всички онези моменти, когато никой от тях не попита как сме ние.

Минаха месеци. Връзката ни с Петър стана по-силна. Научихме се да говорим открито за чувствата си и за границите си. Семейството му постепенно прие решението ни – или поне престана да настоява толкова настойчиво.

Днес знам едно: понякога най-трудното е да поставиш граница именно пред хората, които би трябвало да са ти най-близки. Но ако не го направиш, рискуваш да изгубиш себе си.

Питам се: Колко от вас са били в подобна ситуация? Кога идва моментът да кажеш „стига“ – и има ли изобщо правилен начин да го направиш?