Защо съм тъжна, дори когато бях другата: Историята на Мария от Пловдив

— Не ме търси повече, Мария. Моля те. — Гласът му трепереше, а аз усещах как думите му режат по-дълбоко от всякога. Стоях на терасата на малкия си апартамент в Кючук Париж, с телефон в ръка и сълзи, които се стичаха по бузите ми, без да мога да ги спра.

В този момент всичко се срина. Сякаш целият свят се сви до една точка — до гласа на Петър, който ме молеше да изчезна от живота му. А само преди няколко часа ми беше казал, че не може без мен.

Запознахме се на работа — в една счетоводна кантора в центъра на Пловдив. Беше началото на пролетта, когато всичко цъфти и хората сякаш се усмихват повече. Петър беше новият ни колега — висок, с топли кафяви очи и онзи особен чар, който кара жените да се обръщат след него. Още първия ден ме покани на кафе. Засмях се и отказах, но той не се отказа. След седмица вече вечеряхме заедно в малко заведение до реката.

— Знаеш ли, Мария, с теб се чувствам жив — прошепна ми веднъж, докато държеше ръката ми под масата.

Знаех, че е женен. Всички в офиса го знаеха. Съпругата му — Елена — работеше като учителка в кварталното училище и често идваше да го вземе след работа. Виждах я — дребна жена с уморени очи и тиха усмивка. Винаги носеше домашен сладкиш за колегите му. Аз бях тази, която трябваше да стои настрана.

Но не можах. Петър беше като буря — разруши всичко в мен. Всяка вечер чаках съобщението му: „Ще се видим ли?“ Треперех от вълнение и вина едновременно. Майка ми усещаше, че нещо не е наред.

— Мария, какво става с теб? Не си себе си напоследък.

— Нищо, мамо. Просто работа…

Лъжех я. Лъжех всички около себе си. Най-вече себе си.

С Петър имахме нашите малки ритуали — разходки по Марица, тайни вечери у дома ми, когато той казваше, че има „среща с клиент“. Понякога си представях как би било, ако бяхме заедно истински — без лъжи, без страхове. Но после идваше реалността: той си тръгваше при семейството си, а аз оставах сама с празната чаша вино и разбитото си сърце.

Една вечер го попитах:

— Ще напуснеш ли някога Елена?

Той замълча дълго.

— Не знам… Не мога да я нараня така. Имаме дете…

Тогава разбрах — аз винаги ще бъда другата. Винаги ще чакам трохи от нечие чуждо щастие.

С времето започнах да се променям. Станах раздразнителна, затворена. Колежките ми шушукаха зад гърба ми. Веднъж чух Силвия да казва:

— Горката Мария, мисли си, че ще го спечели…

Болеше ме. Но не можех да спра.

Една сутрин майка ми ме намери разплакана в кухнята.

— Дете мое, заслужаваш повече! Не се унижавай така…

Погледнах я и видях сълзи в очите ѝ. За първи път осъзнах колко много я боли заради мен.

Реших да говоря с Петър открито.

— Не мога повече така! Или оставаш с мен, или всичко приключва!

Той ме погледна дълго и тихо каза:

— Не мога… Съжалявам.

Тогава светът ми рухна окончателно.

Последните дни бяха като кошмар. Не ядях, не спях. Майка ми настояваше да отида при психолог. Аз отказвах — мислех, че ще мине. Но болката не минаваше.

Една вечер получих съобщение от Елена:

„Знам всичко. Моля те, остави ни на мира.“

Сърцето ми спря за миг. Почувствах се мръсна, виновна, малка. Отговорих ѝ само: „Съжалявам.“

На следващия ден Петър ми се обади за последен път:

— Не ме търси повече, Мария. Моля те.

И ето ме тук — сама на терасата, с телефон в ръка и празнота в душата.

Минаха месеци. Опитах да започна отначало — нова работа, нови хора. Но белезите останаха. Понякога срещам Петър на улицата — той върви до Елена и детето им. Поглежда ме за миг и бързо отвръща поглед.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Дали някога ще мога да простя на себе си? А вие… бихте ли простили?