Защо съм тъжна, дори когато бях другата: Историята на Мария от Пловдив

— Не мога повече така, Петре! — гласът ми трепереше, докато стисках телефона с две ръце. В стаята беше тъмно, само светлината от уличната лампа се процеждаше през пердето и рисуваше сенки по стената. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца.

— Моля те, Мария, не започвай пак… — Петър въздъхна от другата страна на линията. Чувах как някой се движи в стаята му, може би жена му, може би децата. Винаги беше така — аз бях тишината между два свята, които не можеха да се срещнат.

Преди година и половина не бих повярвала, че ще се превърна в „другата“. Аз, Мария от Пловдив, учителка по литература, с принципи и мечти за истинска любов. Но тогава срещнах Петър — баща на две деца, уважаван адвокат, човек с топли очи и усмивка, която ме караше да забравя всичко. Запознахме се на родителска среща в училище. Той беше дошъл вместо жена си. Говорихме за книги, за деца, за живота. Усетих как нещо в мен се раздвижи — нещо забравено и жадно за внимание.

Първите месеци бяха като сън. Срещахме се тайно в малкото кафене до реката или в парка зад училището. Петър ми носеше книги, които знаеше, че обичам. Пишеше ми стихове по Вайбър. Всяка негова дума беше като глътка въздух след години самота. Бях убедена, че това е любовта, която съм чакала цял живот.

Но после дойдоха лъжите. „Ще ѝ кажа скоро“, „Само още малко време“ — обещанията му се трупаха като прах по рафтовете на сърцето ми. Започнах да се будя нощем с мисълта за жена му — Елена. Какво ли усеща тя? Дали подозира? Дали някога ще разбере? Всяка неделя Петър изчезваше — семейни обяди, разходки с децата, снимки във Фейсбук с усмихнатото семейство. Аз седях сама вкъщи и гледах празната чаша кафе на масата.

Майка ми започна да усеща промяната в мен. Една вечер ме хвана за ръката и ме погледна право в очите:

— Мария, какво става с теб? Не си същата. Очите ти са тъжни, а усмивката ти е изчезнала.

— Нищо ми няма, мамо — излъгах я. Как да ѝ кажа? Как да призная пред себе си и пред нея, че съм се превърнала в това, което винаги съм презирала?

С времето болката стана по-силна от радостта. Започнах да се питам дали изобщо има смисъл да чакам. Петър все по-рядко намираше време за мен. Веднъж го видях случайно на улицата с Елена и децата им — държаха се за ръце и се смееха. Сякаш никога не съм съществувала.

Една вечер не издържах и му написах дълго съобщение:

„Петре, не мога повече да бъда сянка в живота ти. Обичам те, но тази любов ме убива. Или избери мен, или ме остави да си тръгна.“

Чаках отговора му цяла нощ. На сутринта получих само едно кратко: „Извинявай, Мария. Не мога да го направя.“

Светът ми рухна. Дните минаваха като в мъгла. На работа колегите ми шепнеха зад гърба ми — някой явно беше разбрал за връзката ни. Учениците ме гледаха странно, а аз едва намирах сили да изляза пред класа.

Майка ми ме намери една вечер разплакана на пода в кухнята.

— Мамо… сгреших — прошепнах през сълзи.

Тя ме прегърна силно:

— Всеки греши, Мария. Но трябва да намериш сили да простиш на себе си.

Минаха месеци, докато започна да усещам отново вкуса на живота. Записах курс по рисуване, започнах да излизам с приятелки. Но белегът остана — болката от това да бъдеш „другата“, от това да чакаш някой да избере теб и никога да не го направи.

Сега понякога срещам Петър на улицата — поглеждаме се за миг и после всеки продължава по своя път. Вече не го обичам така, както преди. Но още усещам празнотата от онези години на чакане и самота.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Дали някога ще мога напълно да простя на себе си? А вие… бихте ли простили?