Защо синът ми отказа да ме покани на сватбата си: Изповедта на една българска майка

– Мамо, не искам да идваш на сватбата ми.

Тези думи още ехтят в главата ми, сякаш ги чух преди минута, а не преди седмица. Стоях в кухнята, с ръце, изцапани с брашно, защото месех питка за рождения ден на Даниел. Погледнах го – висок, сериозен, с очи, които някога търсеха моето одобрение, а сега бяха студени и решителни.

– Какво каза? – прошепнах, сякаш ако не го изрека на глас, няма да е истина.

– Не искам да идваш. Моля те, не ме карай да обяснявам повече.

Сърцето ми се сви. В този миг си спомних всички онези нощи, когато го приспивах сама, след като баща му си тръгна. Беше на шест тогава. Плачеше тихо в леглото си, а аз се преструвах на силна. Обещах си, че никога няма да му липсва нищо – нито любов, нито грижа.

Но явно съм сбъркала някъде. Може би в опитите си да го предпазя от всичко съм го задушила. Може би съм била прекалено строга или прекалено грижовна. Може би съм го карала да се чувства виновен за това, че баща му ни изостави.

– Даниеле, моля те… – опитах се да кажа нещо, но той вече беше обърнал гръб и излизаше от кухнята.

След него остана само тишината и миризмата на прясно изпечен хляб. Седнах на стола и заплаках – не тихо и сдържано, както обикновено, а с онзи див плач, който разкъсва гърдите ти и те оставя без въздух.

Дни наред се опитвах да разбера къде сбърках. Превъртах в ума си всяка наша кавга – за момичетата, за ученето, за това как прекарва времето си. Спомних си как веднъж му казах, че ако продължава така, ще стане като баща си – безотговорен и егоистичен. Тогава той ме погледна с омраза и излезе, тръшкайки вратата.

Може би тогава започна всичко. Или може би по-рано – когато отказах да приема приятелката му Мария. Не я харесвах – струваше ми се арогантна и студена. Опитвах се да го предпазя от разочарование, но може би просто го отблъснах още повече.

Съседката ми Пенка ме видя през прозореца и дойде на кафе.

– Какво става, Цвете? Изглеждаш като пребита.

– Даниел… няма да ме покани на сватбата си.

Пенка въздъхна тежко:

– Момчетата са такива. Като пораснат, забравят коя ги е гледала болни и гладни. Но ще му мине. Ще видиш.

Но аз не бях сигурна. Вечерта се обадих на сестра ми Весела.

– Веске, какво да правя? Сърцето ми се къса.

– Остави го малко. Не звъни, не пиши. Ако има съвест, ще се върне сам.

Но как да оставя детето си? Дори вече мъж на 28 години, за мен той винаги ще е онова момче с раничка на коляното.

Дните минаваха бавно. Хората в блока започнаха да шушукат – „Виж я Цвета, синът ѝ не я кани на сватбата…“ Срамът ме изгаряше отвътре. Не можех да спя. Сънувах как Даниел стои пред олтара без мен. Сънувах как Мария ме гледа с презрение.

Една вечер реших да отида до тях. Купих кутия с баклава – знаех, че му е любима от малък. Звъннах на вратата им с треперещи ръце.

Мария отвори:

– Здравейте…

– Може ли да поговоря с Даниел?

Тя ме изгледа хладно:

– Не е удобно сега.

– Само за малко…

В този момент Даниел се появи зад гърба ѝ.

– Мамо, казах ти… Не искам да идваш.

– Но защо? Какво съм ти направила?

Той замълча дълго:

– Винаги си мислела, че знаеш кое е най-добро за мен. Никога не си ме питала какво искам аз. Дори сега…

– Аз само те обичам…

– Понякога любовта ти ме задушаваше. Искам да започна живота си без твоите страхове и упреци.

Мария затвори вратата пред лицето ми. Останах на стълбите с кутията баклава в ръце и сълзи по бузите.

Върнах се у дома и седнах до прозореца. Гледах как светлините в блока една по една угасват. Чудех се дали някога ще мога да простя на себе си или на него.

Минаха седмици. Сватбата мина без мен. Видях снимки във Facebook – Даниел изглеждаше щастлив. Мария сияеше до него. Аз стоях сама в празната кухня и броях часовете до сутринта.

Понякога си мисля – дали ако бях по-мека, по-разбираща… дали ако бях преглътнала гордостта си и бях приела Мария от самото начало… дали щях да бъда до него в този най-важен ден?

Но животът не връща времето назад. Остава само болката и надеждата някой ден синът ми да поиска отново да бъда част от живота му.

Кажете ми – заслужих ли тази самота? Или просто такава е съдбата на майките в България – да дават всичко от себе си и пак да останат сами?