Защо синът ми плака при баба си: Истината, която разби нашето семейство

— Мамо, не искам да ходя при баба! — гласчето на Стефан трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше до вратата, стиснал раницата си, и ме гледаше така, сякаш от мен зависи целият му свят.

Беше събота сутрин, а аз — като всяка друга работеща майка — се опитвах да балансирам между служебните ангажименти и грижите за детето. Майка ми, баба Мария, винаги беше настоявала да гледа Стефан през уикендите. „Така ще си починеш малко, а и детето ще е с мен“, казваше тя. Но този път нещо беше различно. Стефан не искаше да тръгне. Сълзите му не бяха обичайните капризи.

— Стефане, какво има? — клекнах до него и го прегърнах. — Нали знаеш, че баба те обича много?

Той само поклати глава и се сгуши в мен. — Не искам да ходя там… — прошепна.

Сърцето ми се сви. Винаги съм вярвала, че домът на майка ми е най-сигурното място за детето ми. Винаги съм вярвала, че семейството ни е здраво, че сме едно цяло. Но в този момент нещо се пропука.

Оставих Стефан вкъщи и се обадих на майка ми. — Мамо, днес ще останем у дома. Стефан не се чувства добре.

— Как така? — гласът ѝ беше остър. — Той винаги идва с радост!

— Днес не е така — отвърнах тихо. — Ще поговорим по-късно.

През целия ден не можех да намеря покой. Стефан беше мълчалив, играеше сам и често поглеждаше към мен с онзи тъжен поглед. Вечерта, когато го сложих да спи, седнах до леглото му.

— Стефане, мамо… Можеш да ми кажеш всичко. Каквото и да е станало при баба, аз съм тук за теб.

Той се размърда под завивките и прошепна: — Баба ме кара да стоя сам в тъмната стая, ако не слушам.

Усетих как кръвта ми застива. — Какво? Кога?

— Когато не ям супата или когато искам да гледам телевизия… Тя казва, че съм лошо дете и ме заключва в стаята си. Там е тъмно и страшно… — очите му отново се напълниха със сълзи.

Не знаех какво да кажа. Майка ми винаги беше строга, но никога не съм си представяла, че ще нарани внука си по този начин.

На следващия ден отидох при нея. Влязох без да почукам. Тя седеше на масата с чаша кафе.

— Мамо, трябва да поговорим.

Тя ме погледна изненадано. — Какво има?

— Защо заключваш Стефан в тъмната стая?

Лицето ѝ се промени. Погледна настрани и въздъхна тежко.

— Не го заключвам… Просто понякога трябва да разбере границите си! Днешните деца са разглезени!

— Мамо! Той е само на четири! Страх го е! Как можа?

— Аз те възпитах така! И ти стана човек!

— Не! Аз още помня страха от детството си! Помня как плачех сама в тъмното! И ти обещах, че никога няма да го причиня на детето си!

Майка ми замълча. За първи път видях в очите ѝ вина. Но после отново стана твърда.

— Ти не знаеш какво е трудно дете! Ти работиш по цял ден, а аз трябва да се справям сама!

— Ако ти е трудно, кажи ми! Но не го наказвай така! Това не е любов!

Излязох от апартамента ѝ със сълзи в очите. Вкъщи прегърнах Стефан силно и му обещах, че повече няма да ходи там без мен.

След този ден отношенията ни с майка ми се промениха завинаги. Тя ми се обиди, че не ѝ вярвам, че я обвинявам несправедливо. Опита се да говори със съседките си за „неблагодарната дъщеря“, която не оценява помощта ѝ.

Роднините започнаха да шушукат зад гърба ми. Братовчедка ми Лили ме попита:

— Не можеше ли просто да поговориш с майка ти? Защо трябваше да правиш драма?

А аз само поклатих глава. Защото знаех какво е да растеш със страх. Знаех какво е да бъдеш дете, което никой не чува.

Съпругът ми Георги ме подкрепи напълно:

— Постъпила си правилно. Никой няма право да наранява детето ни — дори майка ти.

Но болката остана. Болката от това, че семейството ни вече не беше същото. Болката от това, че трябваше да избирам между майка си и сина си.

Понякога нощем се питам: Дали можех да постъпя по друг начин? Дали някога ще простя на майка си? И най-важното — дали синът ми ще помни страха или любовта?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или бихте защитили детето си на всяка цена?