Защо трябва да ми пука сега? Историята на Мария и любимият син Андрей

– Мария, пак ли ще се правиш на жертва? – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато аз стоях с ръце, стиснати в юмруци, до прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря, която никой не виждаше.

– Не се правя на жертва, мамо. Просто искам да разбера защо винаги той… – думите ми увиснаха във въздуха. Знаех, че няма смисъл да продължавам.

Андрей, моят по-малък брат, беше всичко, което майка ми някога е искала. Отличник, спортист, усмихнат и винаги готов да помогне – поне така изглеждаше в нейните очи. Аз бях Мария – просто Мария. Средната ученичка, която никога не блестеше с нищо особено. Винаги съм усещала как погледът ѝ се изпълва с гордост, когато говори за него, а за мен оставаха само критиките и упреците.

– Ако беше като брат си… – това беше любимата ѝ реплика. Понякога си мислех, че ако изчезна, никой няма да забележи.

Годините минаваха, а аз се научих да не очаквам нищо. След гимназията заминах за София, далеч от малкия ни град и още по-далеч от сянката на Андрей. Там започнах работа като медицинска сестра – професия, която избрах не заради майка ми, а въпреки нея. Исках да помагам на хората, които имат нужда от грижа и внимание – нещо, което самата аз никога не получих у дома.

Веднъж годишно се връщах за Коледа. Винаги едно и също: майка ми приготвяше любимите ястия на Андрей, а аз помагах в кухнята и слушах как всички се смеят на неговите истории. Баща ни почина рано – споменът за него беше единственото нещо, което ме свързваше с това семейство.

Преди три месеца телефонът ми звънна посред нощ. Беше Андрей.

– Мария, мамо е зле. В болницата е. Не знам какво да правя…

Гласът му трепереше. За първи път го чувах толкова безпомощен. Върнах се у дома още същата сутрин. Майка ми лежеше в леглото си – отслабнала, сивкава, почти неузнаваема.

– Мари… – прошепна тя едва доловимо. – Радвам се, че си тук.

Не знаех какво да кажа. В мен се бореха гняв и съжаление. През следващите дни аз поех всичко – сменях превръзки, готвех, чистех. Андрей идваше рядко – работата му в София била много натоварена.

Една вечер седнах до леглото ѝ. Тя ме хвана за ръката – нещо, което никога преди не беше правила.

– Прости ми… – каза тихо. – Не знаех как…

– Какво не знаеше? Да обичаш и мен? – гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

Тя затвори очи и по бузата ѝ се търкулна сълза.

– Винаги си била силна… Мислех, че не ти трябва толкова внимание…

– А ти попита ли ме някога?

Мълчахме дълго. В този момент осъзнах колко много съм чакала тези думи. Но болката от годините на пренебрежение не можеше да изчезне с едно извинение.

След седмица Андрей дойде за кратко. Влезе в стаята с букет цветя и широка усмивка.

– Мамо! Как си?

Тя се оживи за миг, но после пак потъна в мълчание. Аз излязох в коридора и се разплаках. Не можех повече да бъда невидимата дъщеря, която върши всичко зад кулисите.

Вечерта седнахме тримата на масата. Андрей започна да разказва за новата си работа и плановете си да замине в чужбина.

– А Мария? – попита майка ми тихо.

– Какво Мария? Тя винаги ще е тук да помага – отвърна той нехайно.

В този момент избухнах:

– Не съм длъжна! Цял живот съм била тук само защото никой друг не искаше! Защо все аз?

Майка ми ме гледаше с празен поглед. Андрей мълчеше.

На следващия ден си тръгнах обратно за София. Оставих ги сами с техните очаквания и разочарования.

Сега често се питам: трябва ли да прощаваме всичко само защото са ни родители? Кога идва моментът да изберем себе си пред семейството?