„Защо винаги аз трябва да се отказвам?” – История за родителството, неудовлетворението и неизказаните обвинения

„Защо винаги аз трябва да се отказвам?” – думите на Даниела прорязаха тишината в кухнята като нож. Беше късен следобед, слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката ни в Люлин, а аз стоях с бебето на ръце и се чудех какво точно направих погрешно този път.

– Не разбирам, Даниела, просто исках да помогна – казах тихо, докато малкият Виктор се размърда в прегръдките ми.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който познавам от години – смесица от умора, гняв и нещо като отчаяние.

– Помогнеш? Ти? – изсмя се горчиво. – Ти си на работа по цял ден, прибираш се и очакваш всичко да е наред. А аз… Аз съм тук, сама с него, вече шести месец. Не помниш ли какво беше да си сам вкъщи цял ден?

Замълчах. Истината е, че не помнех. Работата ми в един малък софийски офис ме изцеждаше, но поне там имах с кого да говоря, можех да изляза за кафе, да си почина. Даниела беше затворена между четири стени с плачещо бебе и безкрайни купчини пране.

– Добре – казах накрая. – Искаш ли утре да си разменим ролите? Аз ще остана с Виктор, ти излез, иди където искаш.

Тя ме погледна така, сякаш не ми вярваше. После кимна.

На следващата сутрин Даниела излезе рано. Остави ми списък със задачи: хранене, смяна на памперси, пране, готвене. Виктор се събуди с писък. Опитах се да го успокоя, но той не спираше да плаче. След час вече бях потен и изнервен. Телефонът ми звънна – майка ми.

– Как сте? – попита тя ведро.

– Добре сме… май – излъгах.

– Ако имаш нужда от помощ…

– Не, ще се справя.

Виктор повърна върху ризата ми. Прането беше останало в пералнята от вчера. Опитах се да сготвя нещо набързо, но оризът загоря. Когато Даниела се прибра следобед, ме завари седнал на пода до люлката, с глава в ръцете.

– Е? – попита тя тихо.

– Не знам как го правиш всеки ден – признах. – Чувствам се като провал.

Тя седна до мен и за първи път от месеци заплака пред мен.

– Не искам да съм сама в това – прошепна тя. – Имам нужда от теб.

Тогава разбрах: не ставаше дума само за помощта с бебето или домакинството. Ставаше дума за това да бъдем заедно в трудното, да не оставяме другия сам със страховете и умората си.

Вечерта седнахме на масата и за първи път отдавна говорихме открито. Разказа ми как се чувства изолирана от приятелите си, как ѝ липсва работата ѝ като учителка по литература, как понякога ѝ се струва, че губи себе си в майчинството. Аз ѝ признах колко ме плаши мисълта, че не съм достатъчно добър баща или съпруг.

– Знаеш ли – каза тя накрая, – никой не ни е подготвил за това. Всички около нас само повтарят „Ще видиш колко е хубаво да имаш дете“, но никой не говори за самотата, за страха…

– Или за това как двама души могат да се изгубят един друг в грижите за трети – добавих аз.

Тя се усмихна тъжно.

– Може би трябва да започнем да говорим повече за това. Да не се преструваме, че всичко е наред.

От този ден започнахме да си разпределяме задачите по-справедливо. Започнахме да излизаме заедно с Виктор в парка до блока, а понякога си позволявахме по час-два отделно – тя на кафе с приятелка, аз на разходка или просто сам вкъщи. Не беше лесно – често пак спорехме за дреболии: кой ще измие шишетата, кой ще приспи бебето… Но вече знаехме колко е важно да не оставяме другия сам в битката.

Майка ми веднъж каза: „Всяко семейство има своите жертви.“ Но защо винаги трябва някой да се отказва от себе си? Не можем ли просто да бъдем екип?

Понякога вечер гледам Даниела как приспива Виктор и си мисля: дали някога ще спрем да броим чии жертви са по-големи? Или ще намерим начин да бъдем заедно в трудното?

А вие как мислите – възможно ли е двама души да останат близки въпреки всичко? Или родителството винаги ни разделя малко по малко?