Завещанието на рождения ден: Когато семейните тайни изплуват

— Не мога да повярвам, че точно днес ще го направиш, мамо! — гласът ми трепереше, докато държах ножа над тортата на дъщеря ми Ива. Свещичките още горяха, а в очите на всички присъстващи се четеше напрежение. Майка ми, Мария, стоеше с ръце скръстени пред гърдите и ме гледаше с онзи неумолим поглед, който помнех от детството.

— Време е да поговорим за завещанието, Ели. Не мога повече да чакам — каза тя тихо, но достатъчно силно, че всички да я чуят.

Сърцето ми се сви. Погледнах към съпруга си Петър, който се опитваше да отвлече вниманието на Ива с балоните. Брат ми Даниел се беше втренчил в пода, а съпругата му Лили нервно въртеше чашата си с вино. Всички гости замлъкнаха. В този миг времето спря — торта, балони, подаръци, всичко избледня пред тежестта на думите ѝ.

— Мамо, моля те… Днес е рожденият ден на Ива. Не можем ли да говорим за това друг път? — прошепнах, усещайки как гневът и срамът се борят в мен.

— Не, Ели. Точно днес трябва. Всички сме тук. Време е истината да излезе наяве — настоя тя и извади от чантата си един пожълтял плик.

В този момент спомените ме връхлетяха като буря. Баща ми почина преди три години. Оттогава майка ми все по-често намекваше за „разпределението“ на апартамента в центъра на София и старата къща в село Горно Камарци. Но никога не беше говорила толкова открито пред всички.

— Какво има в този плик? — попита Даниел с дрезгав глас.

— Завещанието на баща ви. И моето решение какво ще стане с имотите — отвърна майка ми и остави плика на масата до тортата.

Въздухът натежа от неизказани думи. Погледнах към Ива — тя бе само на осем години и не разбираше защо всички възрастни са толкова напрегнати. Петър ме хвана за ръката под масата.

— Ели, каквото и да стане, ще го преживеем заедно — прошепна той.

Майка ми отвори плика и започна да чете:

— „Аз, Георги Иванов Петров, завещавам апартамента в София на дъщеря си Елена Георгиева Петрова…“

Даниел скочи от стола си:

— Какво?! Това не може да е вярно! Татко никога не би ме оставил без нищо!

Майка ми го изгледа строго:

— Това е неговата воля. Но аз реших къщата в Горно Камарци да остане за теб, Даниеле. Искам всичко да е честно.

В този момент Лили избухна:

— Честно? След всичко, което направихме за вас през годините? А ти, Ели, винаги си била любимката!

Гласовете се преплитаха — обвинения, сълзи, стари обиди изплуваха на повърхността. Спомних си как като деца Даниел винаги беше по-буен, а аз — по-тиха и послушна. Майка ми винаги ме хвалеше за успехите в училище, а брат ми се чувстваше пренебрегнат. Сега тези стари рани кървяха отново.

— Мамо, защо точно днес? Защо пред всички? — попитах през сълзи.

Тя въздъхна тежко:

— Защото не искам повече тайни. Баща ви почина с мисълта, че сте едно семейство. Но виждам как се отчуждавате. Може би това ще ви събере или ще ви раздели завинаги.

Петър се намеси:

— Може би трябва да оставим децата извън това. Ива не заслужава такъв рожден ден.

Майка ми кимна виновно:

— Прав си, Петре. Но понякога истината боли.

Даниел тресна чашата си по масата:

— Аз няма да приема това! Ще оспоря завещанието! Винаги съм бил втори в този дом!

Лили го подкрепи:

— Точно така! Време е да мислим за нашето семейство!

Погледнах към Ива — тя вече плачеше тихо в ъгъла. Отидох при нея и я прегърнах силно.

— Мамо, защо всички са тъжни? — попита тя с треперещ глас.

Сълзите ми потекоха свободно.

— Понякога възрастните забравят кое е най-важното, миличка…

Вечерта завърши в мълчание. Гостите си тръгнаха рано. Петър прибра Ива в леглото, а аз останах сама в кухнята с майка ми.

— Прости ми, Ели — каза тя тихо. — Просто исках всичко да е ясно.

Погледнах я уморено:

— Яснотата понякога струва твърде скъпо…

Сега седя тук и се чудя: Кога трябва да сложим граница между дълга към родителите си и отговорността към собственото си семейство? Колко болка струва истината?