Заветът на рождения ден: Когато семейните тайни изплуват на повърхността
„Не мога да повярвам, че точно днес ще го направиш, мамо!“, изкрещях, докато гласът ми се разби в стените на малкия ни хол. Беше рожденият ден на дъщеря ми Виктория – осем години, балони, торта с ягоди и смях, който ехтеше из апартамента ни в Люлин. Всички бяха тук: брат ми Петър със съпругата си, леля Мария, дори съседката баба Станка, която винаги носи банички. Но майка ми – строгата, винаги премерена Елена – стоеше насред стаята с онзи неумолим поглед, който познавах от дете.
„Стига си се държала като дете, Ива! Време е да пораснеш и да поемеш отговорност за това семейство!“, отвърна тя, сякаш не беше разбрала, че този ден не е за нея.
Петър се опита да смекчи напрежението: „Мамо, хайде после да говорите. Сега е празник.“
Но тя не отстъпи. „Не, сега ще го кажа. Татко ви остави завещание. Ива, ти трябва да поемеш къщата в Банкя. Петър има достатъчно, а ти… ти си длъжна да се грижиш за мен.“
В този миг тортата изглеждаше далечна и безсмислена. Всички погледи се впиха в мен. Дъщеря ми държеше подаръка си – плюшено мече – и ме гледаше с широко отворени очи.
„Мамо…“, прошепнах, „аз имам свой живот. Имам семейство, работа… Не мога просто така да зарежа всичко и да се преместя в Банкя.“
„Това е твоят дълг!“, настоя тя. „Аз дадох всичко за вас. Сега е твой ред.“
Петър се намеси: „Мамо, не е честно. Ива има малко дете. Аз мога да помагам повече.“
„Ти си мъжът в семейството, но тя е дъщерята. Така е било винаги!“, отсече майка ми.
В този момент усетих как старата болка се връща – онова чувство, че никога не съм достатъчна, че винаги трябва да се доказвам. Спомних си как като малка стоях до прозореца и чаках баща ми да се прибере от работа, а майка ми подреждаше масата с безупречна точност. Спомних си как плаках, когато ме упрекна, че съм избрала литературата вместо икономиката.
Сега стоях тук – възрастна жена с дете и съпруг, но пак малкото момиче пред строгата майка.
„Ива, не позволявай това да развали празника на Вики“, прошепна съпругът ми Даниел и хвана ръката ми под масата.
Но думите вече бяха казани. Гостите мълчаха неловко. Леля Мария се опита да разведри обстановката: „Ех, Елена, не е време за такива разговори…“
Майка ми я прекъсна: „Време е! Аз няма да живея вечно!“
Виктория започна да плаче тихо. Прегърнах я и я изведох в детската стая.
„Мамо, защо баба е тъжна?“, попита тя.
„Баба просто… понякога забравя кое е важното“, казах и я целунах по челото.
Когато се върнах в хола, майка ми вече беше седнала на дивана и гледаше втренчено в пода. Петър стоеше до прозореца с ръце в джобовете.
„Ива“, каза тихо майка ми, „аз не искам да те губя. Просто… страх ме е да остана сама.“
За първи път чух уязвимост в гласа ѝ. Но гневът ми още гореше.
„Мамо, ти никога не питаш какво искам аз. Винаги решаваш вместо мен. А аз… аз искам да бъда добра майка за Вики. Не мога да живея твоя живот.“
Тя избърса сълза – рядко явление за нея.
Петър се приближи: „Мамо, ще намерим решение. Може би можем да се редуваме с Ива… Или да наемем жена да помага.“
Майка ми кимна бавно.
Вечерта всички си тръгнаха рано. Останахме само ние тримата – аз, Даниел и Вики. Седнахме на пода сред разпилените подаръци.
„Мамо, ще живеем ли в Банкя?“, попита Вики.
Погледнах я и усетих тежестта на решението пред мен.
Седях дълго след като всички заспаха. Гледах снимките по стената – детството ми в Пловдив, сватбата ни с Даниел, първите стъпки на Вики. Мислех за майка ми – за нейните страхове и моята нужда от свобода.
Кога дългът към родителите ни прераства в окови? И имаме ли право да изберем себе си пред тях?
А вие… как бихте постъпили на мое място?