Зет ми отне внучката, защото ѝ давах прекалено много сладкиши: Наистина ли сгреших?

– Лиляна, пак ли ѝ даде шоколад? – гласът на Иван прониза кухнята като остър нож. Стоях до печката, а малката Ема се смееше с пълна уста, бузите ѝ изцапани с течен шоколад. Сърцето ми се сви.

– Само едно парченце, Иванчо, не е болка за умиране – опитах се да се усмихна, но той вече беше червен от яд.

– Колко пъти да ти казвам? Тя има алергии, не може толкова захар! – изкрещя той и грабна Ема за ръката. Малката ме погледна с големите си кафяви очи, пълни със сълзи.

– Бабо, ще дойдеш ли пак утре? – прошепна тя, докато Иван я дърпаше към колата.

– Ще дойда, мило мое, винаги ще дойда – излъгах я. Защото знаех, че това беше краят.

Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и си мислех за думите на Иван. Наистина ли съм лоша баба? Дали наистина вредя на детето? В нашето село всички баби глезят внуците си – с баница, с локум, с компот и сладко от смокини. Така сме израснали всички. Но времената се менят…

На сутринта дъщеря ми Мария ми звънна. Гласът ѝ беше студен като зимен вятър.

– Мамо, Иван е прав. Трябва да спреш със сладкото. Ема има проблеми със зъбите и алергии. Не можем да рискуваме.

– Марийче, аз само…

– Не, мамо. Засега по-добре да не идваш. Ще ти се обадим ние.

Слушалката щракна. Останах сама в тишината на старата къща. Погледнах снимките по стената – Мария като малка, аз и покойният ми мъж Георги на лозето, Ема на първия си рожден ден с торта до ушите.

Сълзите сами потекоха. Какво направих? Дали любовта ми е прекалена? Или просто времената са други и бабите вече не са това, което бяха?

Дните минаваха бавно. Селото беше тихо, а аз всеки ден гледах през прозореца към пътя – дали ще видя синята кола на Иван? Дали Ема ще дотича с развети плитки и ще извика: „Бабо!“?

Съседката Пенка дойде една вечер.

– Лиле, чух какво е станало. Не се кори толкова. Всички баби сме така – кой не е дал на внучето си нещо сладко?

– Ама те са други хора… Градски хора… Всичко им е по учебник – въздъхнах аз.

– А ти какво ще правиш сега?

– Не знам… Чакам…

Веднъж се престраших да звънна на Мария. Вдигна Иван.

– Лиляна, казахме ти – няма да виждаш Ема, докато не разбереш, че здравето ѝ е по-важно от твоите навици!

– Иванчо, моля те… Аз я обичам…

– Обичаш я по твоя начин. Но това не е достатъчно.

Затвори ми. Седнах на стола и се разплаках като дете.

Минаха седмици. Всяка сутрин месех питка – така както обичаше Ема. Нареждах я на масата до бурканчето със сладко от ягоди и чаках… Никой не идваше.

Една вечер чух шум пред къщата. Излязох и видях Мария сама.

– Мамо… – очите ѝ бяха зачервени. – Не издържам повече. Ема плаче за теб всяка вечер. Но Иван е непреклонен.

– Защо така стана, Марийче? Аз само добро исках…

– Знам… Но той се страхува. И аз се страхувам понякога. Светът вече не е като едно време.

Прегърнах я силно. Две жени – майка и дъщеря, разделени от любовта към едно дете и страха да не сбъркат.

– Мамо… Ще намерим начин. Но трябва да обещаеш – никакви сладкиши повече.

– Обещавам… Само да я видя пак…

На следващия ден Мария доведе Ема за малко. Детето ме прегърна така силно, че сърцето ми щеше да се пръсне.

– Бабо, липсваше ми! – извика тя и зарови лице в престилката ми.

Погледнах Мария през сълзи.

– Ще се науча… Ще се науча да обичам по новия начин…

Но нощем пак сънувам как държа ръчичката на Ема и ѝ подавам парченце шоколад – малък жест на обич, който сега е забранен плод.

Кажете ми честно – кога любовта става грях? Наистина ли сгреших или просто светът вече няма място за бабини ласки?