Живот в сянката на тъста – Изповедта на една снаха от Пловдив

„Ти пак ли не си измила чиниите, Мария? Какво правиш цял ден, че не можеш едно нещо да свършиш като хората?“ – гласът на тъста ми, бай Иван, пронизваше въздуха в малката кухня на панелката в Кючук Париж. Стоях с гръб към него, ръцете ми трепереха над мивката. Чиниите бяха измити, но той винаги намираше нещо, за което да ме уязви.

Мъжът ми, Димитър, седеше на масата и мълчеше. Погледът му беше забит в телефона, сякаш ако не вдигне глава, всичко ще изчезне. Откакто се нанесохме тук – вече три години – всеки ден беше изпитание. Нямахме друг избор. След като Димитър остана без работа и не можехме да си позволим квартира, единственото решение беше да се върнем при баща му. Моята майка почина рано, а баща ми живееше при новата си жена в друг град. Останахме сами срещу света.

Бай Иван беше човек с тежък характер – стар военен, свикнал да командва и да не търпи възражения. За него жената трябваше да е тиха, покорна и винаги на разположение. „В нашето време жените не мрънкаха толкова!“, обичаше да казва на висок глас, особено когато имаше гости. А аз – аз бях просто „снахата“. Не Мария, не човек със свои мечти и чувства, а някаква добавка към сина му.

Първата година се опитвах да се харесам. Готвех любимите му ястия – мусака, пълнени чушки, боб чорба. Чистех до блясък, гладех ризите му, дори му купувах цигари от пенсията си. Но нищо не беше достатъчно. Винаги намираше повод да ме засегне: „Не си като майка му! Тя знаеше как се държи домът!“ Или: „Какво ще кажат хората, че синът ми се ожени за жена, която не може дори туршия да направи?“

Димитър рядко ме защитаваше. Виждах го как се свива всеки път, когато баща му повишаваше тон. „Остави го, Мария“, шепнеше ми вечер в леглото. „Той е такъв. Ще мине.“ Но нищо не минаваше. С времето започнах да се чувствам невидима – като призрак в собствения си дом.

Една вечер, след поредната кавга заради това, че съм забравила да купя хляб, избягах на терасата и заплаках без глас. Гледах светлините на Пловдив и си мислех: „Това ли е животът ми? Това ли заслужавам?“ На следващия ден реших да говоря с Димитър сериозно.

– Мите, не мога повече така – казах му тихо, докато той гледаше новините.
– Какво искаш да направя? – отвърна той уморено.
– Да си намерим квартира. Да живеем сами. Ще работя повече, ще взема втора смяна в магазина.
– Пари няма…
– Ще намерим начин! Не мога повече да търпя униженията му!

Той ме погледна за първи път от месеци с истински страх в очите.
– Ако си тръгнем, ще ни прокълне… Знаеш го.
– По-добре прокълната навън, отколкото жива мъртва тук!

Тази нощ не спахме. Димитър се въртеше неспокойно до мен. На сутринта бай Иван отново намери повод за скандал – този път заради това, че съм сложила прекалено много сол в супата. Не издържах и избухнах:

– Стига! Не съм ви слугиня! Искам уважение!

Той ме изгледа така, сякаш съм го ударила.
– В моя дом ще правиш каквото ти кажа!
– Това не е дом! Това е затвор!

Димитър стана и застана между нас.
– Тате… остави я на мира! Достатъчно е!

За първи път го видях да се изправя срещу баща си. Бай Иван замълча и излезе от кухнята. В този момент разбрах – ако не се защитя сама, никой няма да го направи вместо мен.

След седмица намерих обява за малка гарсониера под наем в Тракия. Беше стара и студена, но беше нашата възможност за свобода. Започнах допълнителна работа като чистачка в една детска градина. Димитър също намери временна работа като охрана в склад.

Преместихме се без много шум. Бай Иван не ни изпрати дори до вратата. Месеци наред не ни потърси. Беше тежко – парите не стигаха, често вечеряхме само хляб и лютеница. Но за първи път от години се чувствах жива.

С времето Димитър започна да се променя – стана по-спокоен, по-усмихнат. Започнахме да мечтаем отново – за дете, за по-добра работа, за истински дом.

Понякога вечер сядам на прозореца и гледам светлините на града. Спомням си сянката на бай Иван и си мисля колко много жени живеят така – в страх и подчинение, без глас и без избор.

Колко още ще търпим? Колко още ще позволяваме чуждият гняв и гордост да определят живота ни? Може би е време повече от нас да кажат „стига“.