„Знаех за изневерите ти от десет години, но се преструвах на щастлива съпруга. Сега си тръгвам“: Изповедта на една българка след 25 години брак

– Знаеш ли, Петре, понякога се чудя дали изобщо ме познаваш – думите ми прозвучаха като изстрел в тишината на нашата кухня. Беше вторник, 19:47, а аз държах в ръцете си чаша чай, която трепереше заедно с мен.

Петър вдигна поглед от телефона си и ме изгледа с онзи празен, уморен поглед, който виждах все по-често през последните години. – Какво пак има, Мария? – попита той, сякаш съм му досадила с поредната дреболия.

В този момент нещо в мен се пречупи. Десет години носех тази тежест – знаех за изневерите му, знаех за всяка тайна среща с „колежката“ от счетоводството, за съобщенията по Вайбър, които уж били „служебни“. Знаех и за онази вечер, когато уж бил на командировка в Пловдив, а всъщност беше в хотел в София с някаква Елена. Всичко знаех. И мълчах.

Мълчах заради децата – две прекрасни момичета, които не заслужаваха да растат в разбито семейство. Мълчах заради майка ми, която винаги повтаряше: „Търпи, Марийке, така е животът. Мъжете са такива.“ Мълчах заради хорското мнение в нашия малък град – тук всички знаят всичко и обичат да шушукат зад гърба ти.

Но най-вече мълчах заради страха. Страхът от самота. Страхът от неизвестното. Страхът, че ако си тръгна, ще остана никоя.

– Има това, че вече не мога да се преструвам – казах тихо. – Знаех за всичко през последните десет години. За всяка твоя лъжа. За всяка твоя изневяра.

Петър пребледня. За пръв път от години видях истинска емоция в очите му – страх и вина. – Мария…

– Не ме прекъсвай! – гласът ми беше остър като нож. – Чуй ме поне веднъж! Двадесет и пет години ти бях вярна съпруга. Готвех ти любимите манджи, перях ти ризите, гледах децата ни, работех на две места, за да не ти липсва нищо. А ти? Ти ме предаде. И най-лошото е, че аз го знаех и пак останах.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Не бях плакала пред него от години. Винаги се криех в банята или под душа, за да не види слабостта ми.

– Защо не каза нищо досега? – прошепна той.

– Защото се страхувах – признах си най-накрая. – Защото мислех, че така трябва. Че ако търпя, ще запазя семейството ни. Но истината е, че вече нямаме семейство. Имаме само фасада.

В този момент дъщерите ни – Виктория и Ива – влязоха в кухнята. Бяха чули всичко. Виктория ме прегърна силно.

– Мамо, не стой повече тук заради нас – каза тя през сълзи. – Ние сме големи вече. Искаме да си щастлива.

Ива кимна мълчаливо и хвана ръката ми.

Петър стоеше като вцепенен. Знаех, че няма какво да каже. Всичко беше казано.

Събрах багажа си още същата вечер. Не взех много – само най-необходимото и снимка на момичетата от първия им учебен ден. Останалото не ми трябваше.

Излязох на улицата и поех дълбоко въздух. За първи път от години се почувствах жива.

На следващия ден се нанесох при приятелката ми Даниела в София. Тя ме прие с отворени обятия и бутилка червено вино.

– Марийке, гордея се с теб! – каза тя и ме прегърна силно.

Първите дни бяха тежки. Събуждах се посред нощ с чувство на вина и страх. Какво ще кажат хората? Как ще се справя сама? Ще ме намразят ли децата?

Но Виктория и Ива ми звъняха всеки ден. „Мамо, гордеем се с теб!“, „Мамо, ти ни показа какво значи достойнство.“

Започнах работа като администраторка в малка фирма близо до Лъвов мост. Запознах се с нови хора – някои разведени като мен, други просто търсещи ново начало.

Една вечер седях на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. Помислих си: „Колко години изгубих в страх и преструвки? Колко пъти преглътнах болката си заради чужди очи?“

Майка ми ми се обади след седмица мълчание.

– Марийке… Не те разбирам, но те обичам – каза тя тихо.

– Благодаря ти, мамо – отвърнах през сълзи.

Днес вече не се страхувам от самотата. Научих се да бъда сама със себе си и да се харесвам такава, каквато съм – с белезите, грешките и мечтите си.

Понякога срещам Петър по улиците на града ни. Поглеждам го и вече не изпитвам гняв или болка. Само тиха тъга за изгубеното време.

А понякога се питам: Колко още жени живеят като мен – в страх и преструвки? Колко още ще търпят заради хорското мнение или заради децата? Не е ли време да изберем себе си?