Звънецът на вратата и плачещата ми свекърва: Истината за любовницата, която ни ограби

— Отвори! Моля те, отвори! — гласът ѝ беше пресипнал, а по прозореца се стичаха капки дъжд. Сърцето ми се сви. Беше почти полунощ, а на прага стоеше свекърва ми — Мария. Никога не сме били близки. Още от първия ден тя ми даде да разбера, че не съм достатъчно добра за сина ѝ. Но тази вечер лицето ѝ беше различно — бледо, с размазана спирала и очи, пълни със страх.

— Какво се е случило? — попитах, докато я въвеждах вътре. Тя се разплака още по-силно и се хвана за ръката ми, сякаш само аз можех да я спася.

— Ограбиха ни… всичко… всичко е изчезнало! — думите ѝ се късаха между хлиповете. — Апартаментът… парите… дори златото от касата…

Стоях като вцепенена. Децата спяха в стаята си, а мъжът ми — Иван — още не се беше прибрал от работа. В главата ми се завъртяха хиляди мисли. Кой би могъл да направи това? И защо Мария дойде при мен, след като години наред ме отбягваше?

— Кой? Как? — прошепнах.

— Онази… онази жена! — изкрещя тя с гняв и болка. — Любовницата на баща му! Всичко е заради нея!

Седнахме на дивана. Мария трепереше. Започна да разказва как през последните месеци бащата на Иван — Георги — бил странен, изнервен, често излизал късно вечер и носел скъпи подаръци у дома. Мария подозирала, че има друга жена, но никога не си позволила да го обвини директно.

— Вчера разбрах всичко — каза тя през сълзи. — Намерих съобщения в телефона му. Тя го е манипулирала… накарала го е да изтегли всички пари от сметките ни и да ги прехвърли на нейно име. Днес, когато се прибрах, апартаментът беше празен. Дори семейните снимки ги нямаше!

Чувствах се като в лош сън. Иван винаги е бил опората ми, но знаех колко много държи на родителите си. Как ще му кажа? Как ще понесе това унижение?

В този момент чух ключа във вратата. Иван влезе уморен, с папка в ръка.

— Какво става? Защо майка ми е тук? — попита той с напрегнат глас.

Мария скочи и го прегърна:

— Сине… баща ти… той ни остави без нищо! Всичко е заради онази жена!

Иван пребледня. Погледна ме търсещо подкрепа, но аз самата не знаех какво да кажа.

— Това не може да е истина… — прошепна той.

— Истина е! — извика Мария. — Всичко е изчезнало! Дори златната верижка на баба ти!

В следващите дни домът ни се превърна в убежище за Мария. Иван беше като сянка на себе си. Не говореше много, затваряше се в кабинета си и често го чувах да плаче тихо нощем. Децата усещаха напрежението и започнаха да задават въпроси:

— Мамо, защо баба е тъжна? Защо татко не ни чете приказки?

Не знаех какво да им кажа. Опитвах се да бъда силна за всички, но вътре в мен бушуваше буря. Спомнях си всички онези години, в които Мария ме гледаше с презрение и ме обвиняваше за всичко лошо в живота ѝ. А сега тя имаше нужда от мен.

Една вечер седнахме двете на балкона. Мария държеше чаша чай и гледаше към светлините на града.

— Знаеш ли… винаги съм мислела, че ще загубя сина си заради теб — каза тя тихо. — А се оказа, че го губя заради собствената си глупост.

Погледнах я изненадано.

— Не ти си виновна за нищо — отвърнах. — Всички правим грешки.

Тя кимна и избърса сълзите си.

— Благодаря ти, че ме прие… въпреки всичко.

В този момент усетих как тежестта между нас започва да се топи. За първи път видях човека зад маската на строгата свекърва — една майка, която е изгубила всичко.

Междувременно Иван реши да потърси баща си. Намери го в малък апартамент в Люлин, където живееше с младата си любовница — Петя. Георги отказа да говори с него. Петя беше изчезнала с парите и оставила Георги сам и разорен.

Иван се върна у дома още по-пречупен.

— Татко е сам… няма нищо… дори Петя го е напуснала — каза той със задавен глас.

Мария не каза нищо. Само затвори очи и се разплака отново.

Минаха месеци. Животът ни никога няма да бъде същият. Финансово трябваше да започнем отначало — Иван напусна високоплатената си работа като изпълнителен директор и започна собствен малък бизнес с приятел от университета. Аз започнах да работя на две места, за да можем да изплащаме кредита за апартамента.

Децата растяха бързо и често питаха за дядо си. Обяснихме им истината по най-лекия начин, който можахме.

Мария остана при нас още година, докато намери сили да започне нов живот сама. Сега понякога идва на гости и носи домашни сладкиши за децата.

Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам към светлините на града. Мисля си за всичко изгубено и спечелено през тези години.

Дали някога ще простим напълно? Може ли едно семейство да се възстанови след такова предателство? Как бихте постъпили вие на мое място?