Още щом видях леля Катя с ключовете в ръка, разбрах, че нищо вече няма да е същото. След смъртта на родителите ми и трагичната загуба на брат ми, домът ни се превърна в бойно поле за спомени, спокойствие и правото да бъда себе си. Това е моят вик, моята безсилие и опит да отговоря: колко сме готови да жертваме, за да спасим себе си?
Намерих стария му номер в прашен календар от 90-те. Позвъних без надежда, а той вдигна и каза: „Тъкмо за теб си мислех.“ Тридесет години спомени нахлуха в живота ми и разтърсиха всичко, което мислех, че съм оставила зад гърба си.
Вече четиридесет години живея в този панелен апартамент в Люлин, където отгледах сина си и загубих съпруга си. Сега синът ми, Александър, ме моли да продам всичко и да се преместя при него в Пловдив, но всяко кътче тук пази спомени, които не мога да пусна. Моята история е борба между миналото и настоящето, любовта, загубата и парализиращия страх да започна отначало.
Още с първата стъпка в буренясалата градина на чичо ми, разбрах, че това място ще промени живота ми. Заедно със сестра ми Катя се сблъскахме с миналото, семейните тайни и собствените си страхове, докато се опитвахме да възродим наследството на рода ни. Между разправии, сълзи и неочаквани открития, открихме истинската стойност на семейството и надеждата.
Иван седеше в любимото си кресло, загледан в избледнелите снимки на камината. Синът му, Георги, току-що беше напуснал след напрегнат разговор. Георги настояваше, че Иван трябва да се премести в дом за възрастни хора поради липсата на пространство в малкия им дом в предградията. Къщата имаше само две спални, едната заета от Иван, а другата от Георги и семейството му.
