Казвам се Мария и съм пенсионерка от Пловдив. Дъщеря ми Елица се срамува от мен пред новото си богато семейство, а аз се боря с болката от нейните думи и чувството за безполезност. Това е моята история за гордостта, раните и надеждата за прошка.
Казвам се Виктор и ще ви разкажа за деня, в който бедността ми стана видима за всички, но и за силата, която намерих благодарение на баба ми. Това е история за срама, за борбата с предразсъдъците и за малките жестове, които могат да стоплят и най-студеното сърце. Понякога най-голямата смелост е да поискаш помощ и да приемеш любовта, която заслужаваш.
В тази история разказвам за най-трудния момент в живота ми, когато бях предадена от най-близките си хора. Срамът и болката ме смачкаха, но чрез вярата си и молитвата намерих сили да простя и да продължа напред. Това е разказ за прошката, за трудните избори и за силата да останеш верен на себе си.
На 64 години се влюбих отново, но децата ми не приеха това. Тяхното неодобрение ме накара да се замисля за смисъла на щастието и свободата в зряла възраст. Историята ми е за любов, срам и борба за собственото си право на щастие.
Всичко започна с едно обикновено телефонно обаждане, което преобърна живота ми. В отчаянието си да спася семейството ни, поисках пари назаем от тъста ми, без да подозирам каква буря ще предизвика това. Сега живея с последствията и се питам дали някога ще мога да върна доверието и уважението, които изгубих.
Бях на детската площадка с дъщеря ми Елица, когато станах свидетел на нещо, което разтърси целия ми свят. Реакцията ми беше далеч от това, което смятах за свой характер – изгубих контрол и казах думи, които не мога да върна назад. Сега се чудя дали постъпих правилно и какво научих от този момент.
