Когато чуждото дете стане твое изпитание: Историята на една българска жена

– Пак ли ще идва? – прошепнах на Стефан, докато той нервно си търкаше челото и гледаше телефона си. Вече беше почти девет вечерта, а аз усещах как напрежението в мен расте като буря над Витоша.

– Моля те, не започвай пак, Мария – отвърна той тихо, но с онази нотка на умора, която ме караше да се чувствам виновна. – Тя е дете. Има нужда от мен.

– Да, но ние се разбрахме! – гласът ми трепереше. – Разбрахме се да идва само през уикендите. Аз също имам нужда от спокойствие. Това е и моят дом!

Стефан въздъхна тежко. В този момент на вратата се чу звънецът. Знаех, че е тя – Виктория, неговата дъщеря от първия му брак. Беше на шестнайсет, с онзи особен поглед, който сякаш казваше: „Ти не си ми майка и никога няма да бъдеш.“

Виктория влезе с гръм и трясък, хвърли раницата си на пода и без да ме поздрави, се запъти към стаята за гости – стаята, която някога беше моят малък кабинет. Стефан я последва, а аз останах в кухнята, стискайки чашата с чай толкова силно, че се чудех дали няма да се счупи.

Не знам кога започна всичко това. Може би още от първия път, когато я видях – беше студена зима, а тя стоеше до баща си с ръце в джобовете и ме гледаше така, сякаш съм натрапник в собствения си живот. Опитах се да бъда мила. Купувах ѝ шоколадчета, питах я за училище, но тя винаги отговаряше с едносрични думи или просто ме игнорираше.

Преди няколко месеца със Стефан решихме да живеем заедно. Беше трудно решение – и двамата носехме белези от миналото. Аз имах един неуспешен брак зад гърба си, той – развод и борба за попечителство. Уговорката беше ясна: Виктория ще идва у нас само през уикендите. През останалото време ще сме само двамата – ще градим нашето ново начало.

Но реалността се оказа различна. Виктория започна да идва все по-често – уж заради проблеми с майка ѝ, уж защото ѝ било по-спокойно при нас. Стефан не можеше да ѝ откаже нищо. Виждах как се разкъсва между мен и нея, но винаги избираше нея.

Една вечер не издържах.

– Стефане, така не може повече! – казах му, когато Виктория беше в банята. – Чувствам се като гостенка в собствения си дом. Не мога да си почина, не мога да работя спокойно… Тя дори не говори с мен!

Той ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам като чудовище.

– Тя е дете…

– А аз какво съм? – прекъснах го. – Не заслужавам ли и аз малко внимание? Малко уважение?

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

С времето започнах да усещам как се променям. Станах раздразнителна, избухвах за дреболии. Колегите ми забелязаха – питаха ме дали всичко е наред у дома. Майка ми ми звънеше всяка вечер и ме молеше да не се отказвам от Стефан.

– Трудно е с чуждо дете – казваше тя. – Но ако го обичаш…

Обичах го. Но започнах да се питам дали любовта е достатъчна.

Една вечер Виктория дойде разплакана. Беше се скарала с майка си и настояваше да остане при нас цяла седмица. Стефан веднага ѝ позволи. Аз стоях в кухнята и слушах как двамата говорят тихо в хола.

След час Виктория влезе при мен.

– Знам, че не ме искаш тук – каза тя тихо.

Погледнах я изненадано.

– Не е вярно… Просто ми е трудно.

– И на мен ми е трудно – прошепна тя и излезе.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за всички компромиси, които правехме – аз заради Стефан, той заради Виктория… А кой правеше компромис заради мен?

На следващата сутрин реших да поговоря със Стефан открито.

– Имаме нужда от правила – казах му. – Не мога да живея в постоянен хаос. Обичам те, но ако това ще продължава така… ще трябва да си тръгна.

Той ме прегърна силно.

– Ще говорим с Виктория. Ще намерим решение… Само не си тръгвай.

Седнахме тримата на масата. За първи път Виктория ме погледна право в очите.

– Мога да идвам само през уикендите… ако това ще помогне – каза тя тихо.

Почувствах облекчение и вина едновременно. Знаех, че няма лесни решения. Но поне бяхме започнали да говорим открито.

Сега всяка вечер се питам: Кога чуждото дете става част от семейството? И има ли място за всички ни под един покрив? Как бихте постъпили вие?