Неочакваната среща на моя партньор: „Важно е за мен да остана свързан“

Мия седеше на верандата, топлият летен вятър не успяваше да успокои бурята вътре в нея. Нейният партньор, Александър, току-що беше хвърлил бомба: планираше да прекара лятото, свързвайки се отново с бившата си приятелка, Сара. „Важно е за мен да остана свързан,“ беше казал той, с очи, молещи за разбиране.

Емилия, най-добрата приятелка на Мия, не беше особено съчувствена. „Как ще се справиш с това? Просто ще го приемеш ли?“ попита тя, с глас, изпълнен с недоверие.

Мия въздъхна, умът ѝ беше вихър от противоречиви емоции. „Разкъсана съм,“ призна тя. „Част от мен е яростна, но друга част… не знам.“

Новината дойде от нищото. Александър и Сара бяха гимназиални любовници, чиято връзка приключи приятелски, когато отидоха в различни университети. Те бяха поддържали връзка през годините, разменяйки си от време на време имейли или картички за празниците. Но това беше различно. Прекарването на цяло лято заедно се усещаше като предателство.

Мия се опита да го рационализира. Александър винаги беше открит за миналото си и никога не ѝ беше давал причина да се съмнява в неговата лоялност. И все пак мисълта за това, че прекарва толкова време със Сара, я гризеше.

„Говорила ли си с него за това как се чувстваш?“ попита Емилия, прекъсвайки тишината.

„Опитах,“ отвърна Мия, гласът ѝ едва над шепот. „Казва, че е просто приятелство, че има нужда от затваряне или нещо такова.“

Емилия поклати глава. „Затваряне? След всички тези години? Звучи като извинение.“

Мия знаеше, че Емилия е права, но не можеше да се накара да се изправи срещу Александър отново. Страхуваше се какво може да чуе, ако натисне твърде силно.

С времето Мия се оказа погълната от ревност и несигурност. Представяше си Александър и Сара как се смеят заедно, споделят стари спомени, възраждат стари чувства. Всяка мисъл беше като кинжал в сърцето ѝ.

Една вечер, неспособна да го понесе повече, Мия реши да кара до вилата, където Александър и Сара бяха отседнали. Трябваше сама да види какво се случва.

Пътуването беше дълго и изпълнено със съмнения. Ами ако преувеличаваше? Ами ако Александър казваше истината? Но когато наближи вилата, решимостта ѝ се затвърди.

Когато пристигна, сцената, която я посрещна, беше по-лоша от това, което си беше представяла. Александър и Сара седяха на верандата, главите им близо една до друга в дълбок разговор. Интимността между тях беше неоспорима.

Сърцето на Мия потъна, докато ги наблюдаваше. Тогава осъзна, че се е заблуждавала. Връзката между Александър и Сара беше повече от просто приятелство; беше нещо по-дълбоко, нещо, което никога не беше приключило истински.

Тя се обърна и със сълзи на очите си тръгна обратно към дома. Лятото се простираше пред нея – празно и самотно.

През следващите седмици Мия се опита да приеме случилото се. Знаеше, че не може да се състезава с минало, което все още държеше толкова голяма власт над Александър. Връзката им беше изградена върху доверие и разбиране, но сега се усещаше като крехка къща от карти.

Мия реши да отдели време за себе си, за да разбере какво иска и от какво има нужда. Знаеше, че каквото и да се случи след това, няма да бъде лесно. Но също така знаеше, че заслужава повече от това да бъде нечий втори избор.