„Неочакваното Сбогуване“

Беше студена ноемврийска вечер в София, от онези, когато вятърът пронизва палтото ти и улиците са изпълнени с първите признаци на празнично настроение. Седях в любимото ни кафене, това, в което сме споделяли безброй лате и мечти за бъдещето. Мястото беше оживено с хора, но всичко, върху което можех да се съсредоточа, беше празният стол срещу мен.

Иван ми беше писал по-рано, за да се срещнем. Съобщението му беше кратко, без обичайната топлота. Имах усещането, че нещо не е наред, но го пренебрегнах, убеждавайки се, че е просто въображението ми. В крайна сметка бяхме заедно три години и мислех, че го познавам по-добре от всеки друг.

Когато най-накрая пристигна, изглеждаше различно. Очите му не срещнаха моите и обичайната му усмивка липсваше. Седна, пое дълбоко дъх и каза: „Край е.“ Просто така. Без предисловие, без обяснение.

Бях шокирана. „Какво имаш предвид с ‘край е’?“ попитах, гласът ми едва се чуваше.

„Мисля, че трябва да поемем по различни пътища,“ отговори той с равен и безчувствен тон.

„Просто така? Готов си да се разделиш с мен и дори не попита защо?“ Усетих как сълзите напират в очите ми, но ги задържах.

Той сви рамене, избягвайки погледа ми. „Просто мисля, че е за най-доброто.“

Исках да крещя, да изисквам отговори, но всичко, което можех да направя, беше да кимна безмълвно. „Добре,“ казах накрая, гласът ми се пречупи. „Ако това е, което искаш.“

Той стана, поколеба се за момент сякаш искаше да каже още нещо, но после се обърна и излезе от кафенето. Гледах го как си тръгва, усещайки как част от мен си отива с него.

Дните след това бяха мъгла от объркване и сърдечна болка. Превъртах последния ни разговор отново и отново в ума си, опитвайки се да разбера какво се е объркало. Но колкото и да се опитвах, не можех да намеря смисъл в това.

Тогава една вечер, докато се прибирах от работа, ги видях. Иван и най-добрата ми приятелка Елена вървяха ръка за ръка по улицата. Те се смееха и изглеждаха толкова удобно заедно. Сърцето ми потъна, когато осъзнах истината като удар от влак.

Чувствах се предадена и от двамата. Елена беше моята довереница, тази към която се обръщах когато нещата ставаха трудни. А Иван… той беше всичко за мен. Сега те бяха заедно и аз останах сама да събирам парчетата.

На следващия ден се изправих пред Елена. Тя не го отрече. „Съжалявам,“ каза тя с глас изпълнен с разкаяние. „Просто се случи.“

„Просто се случи?“ повторих невярващо. „Ти трябваше да бъдеш моя приятелка.“

„Знам,“ каза тя тихо. „Но не можем да контролираме в кого се влюбваме.“

Думите й ме нараниха повече отколкото бих признала. Отидох си без да кажа повече дума, чувствайки се по-сама от всякога.

В седмиците след това се опитах да продължа напред. Но всеки ъгъл на града сякаш пазеше спомен за мен и Иван заедно. Празниците дойдоха и си отидоха, всеки един болезнено напомняне за това което бях загубила.

В крайна сметка осъзнах, че някои неща са извън нашия контрол. Хората се променят, връзките приключват и понякога няма обяснения които могат да направят нещата по-добри. Всичко което можем да направим е да го приемем и да се надяваме времето да излекува раните.

Но колкото и да се опитвах да убедя себе си в тази истина, болката оставаше като сянка която отказваше да избледнее.