Останах сама с детето, защото моят приятел и майка му не искат брак – какво да правя?

– Не мога да го направя, Мария! – гласът на Даниел трепереше, а очите му се стрелкаха към пода. Стоях срещу него в малката кухня на панелката ни в Люлин, с ръце върху корема си, който вече ясно издаваше шестия месец. – Не мога да се оженя за теб. Мама не е съгласна.

В този момент светът ми се срина. Сякаш всичко, което бях градяла с него през последните три години – мечтите ни за дом, за семейство, за малко щастие в този сив град – се разпадна на прах. Усетих как сълзите ми напират, но ги преглътнах. Не исках да му покажа колко ме боли.

– А ти какво искаш? – попитах тихо, почти шепнешком.

Той замълча. Чуваше се само тиктакането на часовника и далечният шум от трамвая. След минута каза:

– Не знам… Всичко стана толкова бързо. Мама казва, че сме още млади, че трябва да изчакаме. Че не си подходяща за мен…

– А ти? – повторих по-настоятелно. – Ти какво мислиш?

Той само сви рамене и излезе от кухнята. Останах сама с мислите си и с тежестта на новия живот в мен.

Майка му, леля Галя, никога не ме хареса. Още от първия ден усещах студенината ѝ – онзи поглед, който казваше „Ти не си достатъчно добра за сина ми“. Винаги намираше повод да ме уязви: „Мария, защо не си завършила университет?“, „Мария, защо работиш като продавачка в супермаркет?“, „Мария, сигурна ли си, че това дете е от Даниел?“

Понякога си мислех, че ако бях по-образована или от по-добро семейство, може би щеше да ме приеме. Но аз съм просто Мария от Перник, дошла в София да търси по-добър живот. Родителите ми са обикновени хора – баща ми шофьор на камион, майка ми чистачка. Не сме богати, но сме честни.

Сега обаче бях сама. Даниел започна да се прибира все по-късно. Понякога оставаше при майка си в Младост и не ми вдигаше телефона. Аз плачех нощем и се чудех как ще се справя сама с бебето.

Единственият човек от неговото семейство, който проявяваше човечност към мен, беше баща му – чичо Петър. Един ден ме покани на кафе в кварталната сладкарница.

– Марийче, знам, че ти е трудно – каза той и сложи ръка върху моята. – Даниел е объркан. Майка му винаги е била властна жена… Но ти не си виновна за нищо. Ако имаш нужда от нещо – пари, помощ – кажи ми.

Погледнах го с благодарност и болка.

– Благодаря ви… Но аз не искам пари. Искам само Даниел да бъде до мен. Да поеме отговорност за детето ни.

Той въздъхна тежко.

– Ще говоря с него пак. Но не мога да го насиля…

Върнах се вкъщи още по-объркана. Приятелките ми казваха: „Остави го! Щом не иска да те подкрепи сега, няма смисъл да го чакаш.“ Майка ми настояваше да се върна в Перник: „Ще помагаме с татко, ще гледаме бебето.“ Но аз не исках да се предавам толкова лесно. Обичах Даниел. Или поне така си мислех.

Седмица по-късно той дойде вкъщи с майка си. Леля Галя седна на дивана като кралица и започна:

– Мария, ние сме готови да ти помагаме финансово за детето. Но сватба няма да има! Даниел е млад, има бъдеще пред себе си. Не може да го вържеш така!

Почувствах се унизена. Станах и казах:

– Не ви искам парите! Искам само уважение и подкрепа! Това дете е и негово!

Даниел мълчеше като малко момче до майка си.

След този ден всичко стана още по-лошо. Той почти не идваше вкъщи. Аз ходех сама на прегледи при гинеколога, носех тежките торби от магазина сама, плачех нощем в празното легло.

Една вечер получих силни болки в корема. Уплаших се ужасно – беше твърде рано за раждане! Звъннах на Даниел – не вдигна. Звъннах на чичо Петър – той дойде веднага и ме закара в болницата.

Лежах в болничното легло със системи и гледах тавана. Чудех се дали някога ще бъда щастлива отново. Дали ще мога да дам на детето си любовта и сигурността, които заслужава.

След няколко дни ме изписаха. Чичо Петър ме прибра у тях временно – леля Галя беше на гости при сестра си във Варна.

– Марийче, ти си силно момиче – каза той една вечер, докато пиехме чай в кухнята. – Ако Даниел не може да порасне и да поеме отговорност, ти ще се справиш сама. А аз ще ти помагам доколкото мога.

Погледнах го през сълзи.

– Защо трябва аз да съм силната? Защо винаги жените носим всичко на гърба си?

Той само въздъхна и ме прегърна бащински.

Сега съм вече в осмия месец. Даниел почти не се обажда. Майка му праща пари по банка, но не пита как съм. Аз реших – ще родя това дете и ще го обичам с цялото си сърце. Ще бъда майка и баща едновременно, ако трябва.

Понякога нощем се питам: Къде сбърках? Трябваше ли да се боря повече за тази връзка или просто съдбата ми е друга? Има ли още жени като мен? Какво бихте направили на мое място?