„Пет години финансово напрежение: Моето неотговорено молба за подкрепа“

Когато за първи път срещнах Иван, бях пленена от неговия чар и начина, по който сякаш ме разбираше. Той беше седем години по-възрастен, с една зрялост, която намирах за успокояваща. Имаше син от предишен брак и се възхищавах на неговата отдаденост да бъде добър баща. След развода си той се премести при мен и бях щастлива да го подкрепя, докато се възстановяваше.

В началото вярвах, че нашата финансова ситуация е временна. Иван имаше работа, но доходите му бяха непостоянни и често трябваше да приоритизира плащанията за издръжка на детето. Разбирах и уважавах това. Печелех достатъчно, за да покрия нашите разходи и мислех, че когато той се установи на по-стабилна работа, нещата ще се балансират.

Пет години по-късно все още чакам този баланс. Заплатата ми покрива нашия наем, комуналните услуги, хранителните стоки и всякакви неочаквани разходи. Иван допринася спорадично, но никога не е достатъчно, за да направи значителна разлика. Обещанията му да намери по-добра работа все още не са се материализирали в действие.

Опитах се да бъда търпелива и подкрепяща, но тежестта на това да бъда единственият източник на доходи започва да си казва думата. Спестяванията ми са намалели и стресът от живот от заплата до заплата е огромен. Трябваше да откажа възможности за личностно развитие, защото не мога да си позволя да взема почивка или да инвестирам в себе си.

Миналия месец най-накрая събрах смелост да проведа сериозен разговор с Иван за нашите финанси. Обясних му колко съм изтощена от това да нося финансовата тежест сама и го помолих да допринася по-последователно. Надявах се това да бъде събуждането, от което той се нуждае.

Вместо разбиране, Иван стана отбранителен. Обвини ме, че не оценявам усилията му и ми напомни за неговите отговорности като баща. Разговорът бързо се превърна в спор, оставяйки ме да се чувствам по-изолирана от всякога.

Опитах се да се обърна към приятели за съвет, но техните отговори са смесени. Някои предлагат да дам на Иван повече време, докато други ме подтикват да преосмисля динамиката на нашата връзка. Дълбоко в себе си знам, че нещо трябва да се промени, но не съм сигурна как да продължа напред без да причиня допълнително напрежение.

Реалността е, че любовта сама по себе си не е достатъчна, за да поддържа един брак, когато един от партньорите се чувства неподкрепен. Започнах да се питам дали Иван наистина цени нашето партньорство или е доволен от статуквото. Мисълта да продължа така още пет години е обезсърчаваща.

Докато седя тук и пиша това, съм изпълнена с несигурност относно бъдещето. Винаги съм вярвала в силата на комуникацията и компромиса, но изглежда тези принципи ме подвеждат сега. Моята молба за помощ остава неотговорена и се чудя дали това е животът, за който съм се записала.