Сапунът и горчивата истина: Историята на раздялата ми с Радослав

— Не мога повече, Радослав! — гласът ми трепереше, докато сапунът се изплъзваше от ръцете ми и падаше с тъп звук в мивката. Бяхме в банята на малкия ни апартамент в Лозенец, а парата от душа замъгляваше огледалото така, че не виждах лицето си. Може би беше по-добре — не исках да се гледам в очите точно сега.

Радослав стоеше до вратата, с ръце в джобовете на анцуга си. Беше тих, почти безмълвен, както винаги когато нещо не му изнасяше. — Пак ли започваш? — попита той с онзи равен тон, който ме караше да се чувствам като дете, което е направило пакост.

— Не започвам, Радо. Просто… не мога повече да се преструвам. — Гласът ми се пречупи. — Не съм щастлива.

Той въздъхна тежко. — Всички имат проблеми. Това не значи, че трябва да хвърляш всичко на вятъра. Майка ти ще полудее, ако разбере.

Майка ми… Винаги тя. Винаги страхът какво ще кажат хората. Как ще изглеждаме пред роднините, пред съседите, пред приятелите от университета. А аз? Аз къде съм в цялата тази картинка?

Седнах на ръба на ваната и се загледах в пода. Спомних си първата ни среща с Радослав — беше на студентско парти в Студентски град. Тогава ми се стори най-умният и забавен човек на света. Говореше за книги, за музика, за мечти. Сега говореше само за работа, сметки и какво ще кажат хората.

— Не ме интересува вече какво ще кажат! — изкрещях изведнъж и сама се стреснах от гласа си.

Радослав ме изгледа така, сякаш съм полудяла. — Ти не си наред. Всичко имаш — хубав дом, стабилна връзка, годежен пръстен… Какво още искаш?

— Себе си! — прошепнах почти без глас.

Той излезе от банята и тресна вратата след себе си. Останах сама сред парата и миризмата на евтин сапун. Сапунът… винаги един и същ — „Камелия“, защото бил най-евтин и „няма смисъл да харчим пари за глупости“. Толкова години компромиси — със сапуна, с мебелите, с почивките, със себе си.

Вечерта седяхме мълчаливо на масата в кухнята. Чувах как съседите над нас гледат новините на висок глас. Радослав ядеше бавно супата си и не ме поглеждаше.

— Ще кажеш ли на майка ти или аз да ѝ кажа? — попита той рязко.

— Ще ѝ кажа аз. Не искам да я тревожа излишно.

Той кимна и продължи да яде. В този момент осъзнах колко сме се отдалечили един от друг. Преди споделяхме всичко — радости, страхове, мечти. Сега бяхме като двама непознати, които живеят заедно по навик.

На следващия ден отидох при майка ми в Люлин. Седяхме на балкона и гледахме към панелките отсреща.

— Мамо… няма да се омъжвам за Радослав.

Тя ме погледна така, сякаш съм ѝ казала, че напускам страната завинаги.

— Какво говориш? Всичко е уредено! Поканите са раздадени! Как ще гледаме хората в очите?

— Не мога повече да живея така. Не съм щастлива.

— Щастието идва с времето! Всички правим компромиси! — гласът ѝ беше остър като нож.

— Ами ако никога не дойде? Ако цял живот чакам и все не идва?

Тя млъкна и се загледа в ръцете си. Знаех, че няма да ме разбере напълно. За нея бракът беше спасение, сигурност, ред. За мен беше клетка.

Върнах се вкъщи и започнах да прибирам нещата си в кашони. Радослав седеше на дивана и гледаше някакъв мач по телевизията.

— Наистина ли ще си тръгнеш? — попита тихо.

— Да.

— Ще съжаляваш…

— Може би. Но поне ще знам коя съм.

Излязох от апартамента с един куфар и кашон с книги. Навън валеше ситен дъжд, а въздухът миришеше на мокра пръст и свобода.

Първите дни бяха ужасни — майка ми не ми говореше, приятелките ми ме гледаха със съжаление или неодобрение. „Как можа да зарежеш такъв мъж?“, „Ще останеш сама!“, „Никой няма да те вземе вече…“

Но всяка сутрин се будех сама в малката стая под наем в центъра и усещах нещо ново — лекота. Започнах да ходя на йога, записах курс по рисуване, върнах се към книгите, които обичах като студентка.

Една вечер срещнах Ива — стара приятелка от университета. Седнахме на по чаша вино в малко заведение до НДК.

— Смела си — каза тя. — Аз никога не бих посмяла така.

— Не знам дали е смелост или отчаяние… Просто повече не можех да живея чужд живот.

Ива се усмихна тъжно. — Всички живеем малко чужд живот… Важното е да намериш своето място.

Сега, месеци по-късно, все още има дни, когато се питам дали направих правилния избор. Понякога нощем чувам ехото на думите на майка ми или погледа на Радослав преди да затворя вратата завинаги.

Но когато сутрин слънцето огрее лицето ми през прозореца на новия ми дом и усещам аромата на любимия си скъп сапун (който сама си купувам), знам че поне веднъж избрах себе си пред всички останали.

Понякога се чудя: Колко от нас живеят живота си заради другите? Колко още ще търпим чуждите очаквания преди да изберем себе си? Ще имате ли смелостта да го направите?