„Случайна среща в книжарницата: Едностранен разговор“

Беше свеж есенен следобед, когато реших да посетя местната книжарница, място, което винаги е било убежище за мен. Мирисът на нова хартия и тихото шумолене на прелиствани страници беше утеха, която често търсех. Докато се разхождах между рафтовете, пръстите ми леко докосваха гръбчетата на безброй романи, неочаквано забелязах познато лице.

Там беше тя, Емилия, старата ми приятелка, с която бях споделила безброй часове в обсъждане на всичко – от най-новите бестселъри до класиката. Някога бяхме неразделни, нашето приятелство беше изградено върху споделени интереси и взаимно уважение. Но през последната година Емилия се беше превърнала в призрак в живота ми. Редовните ни телефонни разговори се сведоха до спорадични съобщения, а срещите ни през уикендите станаха несъществуващи. Извиненията ѝ винаги бяха едни и същи: „Затрупана съм с работа, може би следващия път.“

Да я видя сега, стояща в секцията с художествена литература с книга в ръка, предизвика смесени емоции. Част от мен беше развълнувана да я види след толкова време, но друга част беше предпазлива. Щеше ли да бъде същата Емилия, която някога познавах?

„Емилия!“ извиках, махайки с ръка, докато се приближавах към нея.

Тя погледна нагоре, изненада проблесна по лицето ѝ преди да се превърне в усмивка. „О, здравей! От векове не сме се виждали!“ възкликна тя, прегръщайки ме бързо.

Разменихме любезности и не можах да не забележа колко малко се беше променила. Косата ѝ все още беше стилизирана по онзи непринудено шик начин, а очите ѝ все още блестяха със същия ентусиазъм. Но докато започнахме да говорим, стана ясно, че нещо е различно.

Емилия започна монолог за живота си — новата си работа, последните си пътувания и новите си хобита. Говореше с такава страст, че беше трудно да се включа в разговора. В началото слушах внимателно, искрено заинтересована от това какво е правила. Но с напредването на минутите осъзнах, че тя не ме попита нито един въпрос за моя живот.

Опитах се да вмъкна актуализации за собствените си преживявания, но всеки опит беше посрещнат с бързо кимване преди тя отново да насочи разговора към себе си. Беше като че ли изпълняваше моноспектакъл, а аз бях просто зрител.

Докато тя продължаваше да говори за последното си пътуване до Европа и как то е променило перспективата ѝ за живота, почувствах нарастващо чувство на отчуждение. Това не беше Емилия, която помнех — приятелката, която слушаше толкова много, колкото говореше и която ценеше нашите разговори като двупосочна улица.

След това, което изглеждаше като вечност, имаше кратка пауза в монолога ѝ. Възползвах се от възможността да спомена за последното си повишение на работа и как то беше едновременно вълнуващо и предизвикателно. Но преди да мога да навляза по-дълбоко, тя ме прекъсна с история за собствените си кариерни постижения.

Разговорът продължи в този дух, докато стана ясно, че Емилия не се интересува от възстановяване на нашето приятелство по някакъв значим начин. Тя беше доволна да говори за себе си без никакво внимание към това, което имах да кажа.

Накрая се разделихме с обещания да „се видим скоро,“ макар че дълбоко в себе си знаех, че това е малко вероятно. Докато напусках книжарницата, почувствах болка от загубата на приятелството, което някога беше и осъзнаването, че хората могат да се променят по начини, които не очакваме.

В крайна сметка нашата случайна среща послужи като напомняне, че не всички приятелства издържат изпитанието на времето. Понякога хората се отдалечават един от друг и това е нормално. Но това не прави загубата по-малко болезнена.