„Женена съм от 10 години. Как да покажа на съпруга си, че не съм просто домашната прислужница?“

Емилия винаги е мечтала за живот, изпълнен с любов, взаимно уважение и споделени отговорности. Израснала в малък град в България, тя наблюдаваше как родителите й работят заедно, за да поддържат домакинството си. Майка й беше учителка, а баща й работеше в местна фабрика. И двамата допринасяха еднакво за семейството и Емилия се възхищаваше на тяхното партньорство.

Когато Емилия срещна Иван в университета, тя си помисли, че е намерила своята перфектна половинка. Иван беше амбициозен, чаровен и изглеждаше, че споделя нейните ценности. Те се ожениха малко след завършването и се преместиха в предградие на София. Иван намери добре платена работа във финансите, докато Емилия започна работа на непълно работно време като графичен дизайнер, надявайки се да балансира между работа и семеен живот.

Първите няколко години от брака им бяха блажени. Емилия се наслаждаваше на обзавеждането на новия им дом, готвенето и подкрепата на Иван, докато той се изкачваше по корпоративната стълбица. Тя вярваше, че изграждат живот заедно. Въпреки това, с времето динамиката започна да се променя.

Работата на Иван стана по-взискателна и той започна да прекарва дълги часове в офиса. Работата на Емилия на непълно работно време се превърна във фрийланс от дома, за да може да управлява домакинските задължения и да се грижи за двете им деца – Лили и Макс. Това, което започна като временно решение, скоро се превърна в постоянна очакваност.

Емилия се оказа да прави всичко – готвене, почистване, пране, пазаруване на хранителни стоки, помощ с домашните на децата и управление на техните графици. Иван, от друга страна, изглеждаше убеден, че финансовият му принос е достатъчен. Той рядко помагаше вкъщи и често пренебрегваше молбите на Емилия за помощ.

„Чувствам се като удавена,“ сподели Емилия с приятелката си Сара една следобедна среща на кафе. „Обичам семейството си, но не съм се записала да бъда прислужница на всички.“

Сара кимна съчувствено. „Говорила ли си с Иван за това как се чувстваш?“

„Опитах,“ въздъхна Емилия. „Но той винаги казва, че е твърде уморен или че преувеличавам. Мисли си, че понеже работи усилено на работа, не трябва да прави нищо вкъщи.“

Емилия реши да подходи по различен начин. Започна с изготвяне на списък с всички домакински задачи, които управлява ежедневно и го представи на Иван една вечер след вечеря.

„Иване, трябва да видиш това,“ каза тя, подавайки му списъка. „Това е всичко, което правя всеки ден. Имам нужда от твоята помощ.“

Иван погледна списъка бегло преди да го остави настрана. „Емилия, оценявам това, което правиш, но моята работа също е стресираща. Не можеш ли просто да наемеш някого да помогне, ако е твърде много?“

Емилия почувства болка от разочарование. „Не става въпрос само за задълженията, Иване. Става въпрос за това да се чувстваме като партньори в този брак. Имам нужда да бъдеш по-ангажиран.“

Но отговорът на Иван винаги беше един и същ – той беше твърде зает, твърде уморен или твърде стресиран.

Месеците се превърнаха в години и недоволството на Емилия растеше. Тя се чувстваше невидима и недооценена. Любовта и уважението, които някога изпитваше към Иван, бяха засенчени от чувства на разочарование и неудовлетворение.

Една вечер след поредния спор за домакинските задължения Емилия взе решение. Тя опакова малка чанта и остави бележка за Иван.

„Иване,

Не мога повече така. Имам нужда от повече от този брак освен да бъда грижеща се за нашето семейство. Отивам при Сара за известно време, за да разбера какво да правя.

• Емилия“

Докато караше далеч от дома им, Емилия почувства смесица от тъга и облекчение. Не знаеше какво я очаква в бъдеще, но знаеше, че не може да продължи да живее живот, в който се чувства повече като прислужница отколкото като съпруга.