„Живеем заедно, но той изпраща 60% от заплатата си на майка си: Свекърва ми е невъзможна“

Когато се омъжих за Иван преди четири месеца, мислех, че започваме нова глава в живота си. Малко знаех, че тази глава ще бъде изпълнена с повече предизвикателства, отколкото някога съм очаквала. Майката на Иван, Мария, е постоянен трън в нашата страна от първия ден.

Мария се разведе с бащата на Иван преди години и живее с по-голямата му сестра, Елена, нейния съпруг и тяхното дете в малка къща в покрайнините на София. Когато се оженихме с Иван, временно се преместихме при тях, докато търсехме собствено жилище. Този месец се чувстваше като вечност.

От момента, в който стъпихме в тази къща, Мария даде ясно да се разбере, че тя е главната. Тя имаше начин да прави всичко за себе си. Ако Иван ми купеше подарък, тя веднага питаше: „А за мен?“ Нямаше значение дали е нещо малко като бижу или нещо практично като ново палто; Мария винаги се чувстваше длъжна да получи дял от щедростта на Иван.

Иван работи усилено като инженер и получава добра заплата. Въпреки това, 60% от заплатата му отива директно при Мария. Тя твърди, че е за домакински разходи и за да помогне на Елена с детето й, но не мога да не почувствам, че това е прекалено. Едва ни остава достатъчно да спестим за нашето бъдеще, да не говорим за някакви луксове.

Една вечер, след поредния спор за пари, реших да се изправя пред Иван относно ситуацията. „Иване, не можем да продължаваме да живеем така,“ казах аз с треперещ глас от разочарование. „Трябва да започнем да мислим за нашето собствено бъдеще.“

Иван въздъхна и прокара пръсти през косата си. „Знам, Анна. Но майка ми има нужда от парите. Съпругът на Елена не печели много и те имат дете за издръжка.“

„Но какво ще кажеш за нас?“ помолих го аз. „Заслужаваме да имаме и наш собствен живот.“

Иван изглеждаше разкъсан. „Не мога просто да ги изоставя, Анна. Те са моето семейство.“

Разбирах неговата лоялност, но това ни разкъсваше. Постоянното финансово напрежение причиняваше напрежение между нас, а взискателната природа на Мария само влошаваше нещата.

Един ден реших да проведа откровен разговор с Мария. Надявах се, че ако разбере нашата ситуация, може би ще намали своите изисквания. Намерих я в кухнята, отпиваща сутрешното си кафе.

„Мария, можем ли да поговорим?“ попитах предпазливо.

Тя погледна нагоре от чашата си и повдигна вежда. „Какво има?“

„Исках да обсъдим финансовата ситуация,“ започнах аз. „Иван и аз се борим да спестим за нашето бъдеще, защото толкова голяма част от заплатата му отива при вас.“

Изражението на Мария се втвърди. „Казваш ли, че съм товар?“

„Не, това не е което имам предвид,“ казах бързо. „Просто мисля, че трябва да намерим баланс, който работи за всички.“

Мария изсумтя. „Не разбираш какво е да отглеждаш две деца сама. Жертвала съм толкова много за това семейство.“

„Оценявам това,“ отговорих нежно. „Но Иван и аз трябва също да изградим свой собствен живот.“

Разговорът не доведе до никъде. Мария остана твърда в убеждението си, че заслужава всяка стотинка, която Иван й изпраща. Напуснах кухнята с чувство на поражение.

С течение на месеците напрежението в брака ни само се увеличаваше. Иван и аз спорехме все по-често и любовта, която някога ни беше събрала, изглеждаше като далечен спомен.

Една нощ след поредния разгорещен спор за пари Иван събра багажа си и си тръгна. Каза, че му трябва пространство да обмисли нещата. Докато излизаше през вратата, почувствах болка от тъга и съжаление.

Седях сама в малкия ни апартамент и се чудех дали някога ще намерим начин да направим нещата да работят. Любовта, която някога споделяхме, изглеждаше като далечен спомен, засенчена от постоянните изисквания на майка му.

В крайна сметка Иван никога не се върна. Бракът ни се разпадна под тежестта на финансовото напрежение и семейните задължения. Мария продължи да получава своите 60% от заплатата на Иван, докато аз останах да събирам парчетата на разбитото си сърце.