Дъщеря ми избра свекърва си пред мен: Истината, която ме разкъса

„Ти никога не ме разбираш!“, изкрещя Мария през сълзи, докато трескаво си събираше чантата в коридора. Гласът ѝ отекна в малкия ни апартамент в Люлин, а аз стоях като вкаменена. В този момент осъзнах, че нещо необратимо се е случило между нас. Дъщеря ми – единственото ми дете, моят смисъл – избираше да си тръгне, а аз не знаех защо.

Винаги съм се опитвала да бъда добра майка. Работех на две места – сутрин в детската градина като помощник-възпитател, вечер чистех офиси в центъра. Баща ѝ, Георги, ни напусна, когато Мария беше на пет. Остана само една снимка от сватбата ни и няколко избледнели спомена. Оттогава всичко беше на моите плещи. Не съм имала време за приказки преди лягане или за разходки в парка. Винаги бързах, винаги уморена.

Мария беше затворено дете. Не споделяше нищо – нито за училище, нито за приятелите си. Опитвах се да я разпитвам, но тя все се измъкваше с „добре съм“ или „няма нищо“. Когато завърши гимназия и започна да излиза с Петър, си помислих, че най-сетне ще се отвори към мен. Но не – сякаш още повече се отдалечи.

Петър беше добро момче – работеше като техник в сервиз за компютри. Родителите му имаха малък апартамент в Младост и още от първите срещи Мария започна да прекарва все повече време там. Свекърва ѝ, леля Сийка, беше всичко, което аз не бях – спокойна, усмихната, винаги сготвила нещо вкусно. Често чувах Мария да казва: „Мамо, Сийка ми показа как се правят сармички!“, или „Сийка ме заведе на пазар за платове“. Сърцето ми се свиваше всеки път.

Една вечер се прибрах по-рано от работа и заварих Мария да говори по телефона в кухнята. Гласът ѝ беше тих, почти шепнеше:
– Не знам как да ѝ кажа… Тя пак ще се ядоса…
– …
– Да, добре… Ще дойда утре при вас.

Когато ме видя, подскочи и затвори телефона.
– С кого говориш? – попитах я.
– С Петър…
– Защо плачеш?
– Не плача! Просто… уморена съм.

Тази нощ не мигнах. На следващия ден Мария изчезна рано сутринта и се върна чак вечерта. Беше с нова рокля и странна усмивка на лицето. Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна.
– Мамо, трябва да ти кажа нещо…
– Какво?
– Ще се местя при Петър и родителите му.

Светът ми се срина. Не можех да повярвам – аз ли бях толкова лоша майка? Защо избира тях пред мен? Опитах се да я спра:
– Мария, моля те! Остани! Ще направя всичко…
– Не разбираш! Там се чувствам обичана…

След тази вечер почти не я виждах. Само понякога ми звънеше по телефона – кратки разговори, без емоция. Един ден срещнах леля Сийка на пазара.
– Честито ви казвам! – усмихна ми се тя.
– За какво?
– Ами… за бебето! Мария е в третия месец!

Почувствах как земята под краката ми изчезва. Аз – майка ѝ – бях последната, която научава за най-важното в живота ѝ. Прибрах се вкъщи и плаках цяла нощ.

Опитах да ѝ звънна:
– Мария… Защо не ми каза?
– Не исках да те тревожа…
– Аз съм ти майка!
– Знам… Но Сийка беше до мен през цялото време…

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Месеци наред живеех като сянка – ходех на работа, прибирах се в празния апартамент и гледах снимките ни от детството ѝ. Питах се къде сбърках. Дали ако бях по-малко заета, ако бях по-търпелива…

Когато Мария роди малкия Александър, ме поканиха на изписването. Стоях встрани, докато леля Сийка държеше бебето и всички ѝ честитяха като на истинска баба. Аз бях просто гост.

Вечерта след изписването Мария ми писа съобщение: „Мамо, благодаря ти за всичко. Надявам се някой ден да ми простиш.“

Сега седя сама вкъщи и гледам празната стая на дъщеря си. Питам се: Може ли една майка да загуби детето си още приживе? И дали някога ще намерим път една към друга? Какво бихте направили вие на мое място?