Когато любовта не стига: Историята на една дъщеря и нейната майка

— Не мога повече, мамо! — изкрещях, докато държах купата с топла супа, а ръцете ми трепереха от умора. Беше късен ноемврийски следобед, прозорците се изпотяваха от влагата, а в стаята миришеше на лекарства и старост. Майка ми, Мария, лежеше в леглото си, слаба и бледа, с очи, които някога бяха пълни с живот, а сега гледаха през мен.

— Не викай, Цвети… — прошепна тя, гласът ѝ беше едва доловим. — Знам, че ти е тежко.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ. Пръстите ѝ бяха студени като зимна сутрин в Кюстендил, където израснахме. В този момент си спомних как като дете тя ме държеше за ръка, когато се страхувах от тъмното. Сега аз бях тази, която трябваше да бъде силна.

Двайсет години. Толкова време мина от деня, в който татко почина и брат ми Георги замина за София. Останахме само двете — аз и мама. Тя се разболя скоро след това. Диагнозата беше тежка: множествена склероза. Георги идваше рядко — по празници или когато имаше нужда от пари. Аз останах тук, в малкия ни апартамент до пазара, отказах се от университета и работата в книжарницата. Всичко беше за нея.

— Цвети, защо не излезеш малко? — питаше ме често съседката леля Пенка. — Млада си още, животът е пред теб!

— Не мога да я оставя сама — отвръщах и затварях вратата.

Годините минаваха в рутина: лекарства, превръзки, супи, безсънни нощи. Понякога мама беше благодарна, друг път — раздразнителна и зла. В такива моменти ми се искаше да избягам, но после я чувах да плаче тихо през нощта и сърцето ми се късаше.

Георги се появяваше все по-рядко. Веднъж го чух да казва на майка:

— Защо Цвети не си намери мъж? Не може цял живот да те гледа!

— Тя е добра дъщеря — отвърна мама тихо.

— Добра, ама глупава — изсмя се той и затръшна вратата.

Понякога се питах дали не е прав. Всички мои приятелки имаха семейства, деца, работа. Аз имах само мама и един телефонен номер на Георги, който рядко вдигаше.

Последната зима беше най-тежка. Мама отслабна още повече, почти не говореше. В една студена февруарска нощ я намерих бездиханна. Седях до нея до сутринта, държейки ръката ѝ, докато навън снегът тихо покриваше града.

Погребението беше малко — няколко съседи и Георги, който пристигна с новата си кола и скъпото палто. След службата той ме потупа по рамото:

— Ще оправим документите другата седмица.

Не знаех какво има предвид. Две седмици по-късно получих писмо от нотариус: цялото наследство — апартаментът и малката ни вила край селото — бяха оставени на Георги. Аз получавах само няколко стари снимки и една златна гривна.

Светът ми се срина. Двайсет години грижи, самота и жертви — за какво? За да остана без дом и без посока? Обадих се на Георги разтреперана:

— Защо? Защо всичко е твое?

— Така е решила мама — отвърна той сухо. — Аз имам семейство, деца… Ти ще се оправиш.

— Оправих ли се досега? — изкрещях през сълзи.

Той затвори.

Седях на пода в празния апартамент с гривната в ръка и снимките разпръснати около мен. Спомних си всички онези нощи, когато мама ме молеше да ѝ простя за нещо неизказано. Може би това беше вината ѝ — че не можа да ми даде живот извън болестта си.

Леля Пенка дойде вечерта с топла баница:

— Цвети, животът не свършва тук. Ти си силна!

— Не знам какво да правя… — прошепнах аз.

— Започни отначало. Намери себе си. Не позволявай на миналото да те задуши.

Седмици наред не излизах от вкъщи. После една сутрин слънцето огря стаята по особен начин. Погледнах снимките: аз като дете до мама на морето; аз с татко на люлката; аз сама пред училище. Във всяка снимка имаше надежда.

Сега съм на 42 години. Започнах работа в местната библиотека — сред книги и хора, които не ме питат защо съм останала сама. Научих се да прощавам — на мама, на Георги, но най-вече на себе си.

Понякога нося златната гривна — тя ми напомня за всичко изгубено и всичко спечелено. Понякога още плача нощем. Но вече знам: любовта понякога не стига да запълни празнотата от пропуснатите мечти.

А вие как бихте постъпили на мое място? Дали жертвите за близките винаги си струват?