След 60: Десетте неща, които изоставих и съжаленията, които последваха

„Какво направих?“ – този въпрос се въртеше в главата ми, докато стоях на прага на празната си къща. Беше тихо, прекалено тихо. Децата ми, Иван и Мария, отдавна бяха напуснали дома, а съпругът ми Георги беше на работа. Аз бях сама, заобиколена от стените, които някога бяха изпълнени с живот и смях. На 60 години реших, че е време за промяна. Време да се откажа от всичко излишно и да намеря себе си. Но какво всъщност означаваше това?

Първото нещо, което изоставих, беше работата ми като учителка. След 35 години в класната стая, реших, че е време да се пенсионирам. „Ще имам повече време за себе си,“ казах си тогава. Но сега, когато минавах покрай училището и чувах звънеца, усещах празнота в сърцето си. Учениците ми липсваха. Липсваше ми усещането, че съм полезна.

След това реших да продам семейната ни кола. „Няма нужда от нея,“ мислех си. „Ще ходя пеша или ще ползвам градския транспорт.“ Но с всяко пътуване с автобуса усещах как губя част от свободата си. Спонтанните разходки до морето или планината вече бяха само спомен.

Третото нещо беше градината. Обичах да прекарвам часове сред цветята и зеленчуците си. Но реших, че е време да се откажа и от това. „Ще имам повече време за четене,“ казах си. Но книгите не можеха да заменят мириса на прясно окосена трева или радостта от първите домати.

Също така се отказах от някои стари приятелства. „Време е за нови хора,“ мислех си. Но новите познанства не можеха да запълнят празнотата, оставена от дългогодишните приятели.

Петото нещо беше хобито ми – рисуването. „Нямам вдъхновение,“ казах си. Но сега, когато гледах празните стени в дома си, осъзнах колко много ми липсваше изразяването чрез изкуството.

Шестото нещо беше отказът ми да пътувам. „Ще спестя пари,“ мислех си. Но сега, когато гледах снимките от миналите ни пътувания, усещах как сърцето ми се свива от носталгия.

Седмото нещо беше отказът ми да уча нови неща. „Стига толкова учене,“ казах си. Но сега осъзнавах колко много ми липсваше предизвикателството на новото знание.

Осмото нещо беше отказът ми да се грижа за себе си. „Няма значение как изглеждам,“ мислех си. Но сега, когато се погледнах в огледалото, видях жена, която беше загубила блясъка си.

Деветото нещо беше отказът ми да се боря за мечтите си. „Твърде късно е,“ казах си тогава. Но сега осъзнавах колко много мечтите ми значеха за мен.

И накрая, десетото нещо беше отказът ми да обичам безусловно. „Трябва да се пазя,“ мислех си. Но сега осъзнавах колко много любовта липсваше в живота ми.

Стоях там, в празната къща, и се чудех дали все още имам време да променя нещата. Дали мога да върна поне част от това, което загубих? И ако мога, дали ще имам смелостта да го направя?“