Когато баща ми каза „Няма да ти давам повече пари“, а после разбрах какво е криел от мен

„Няма да ти давам повече пари. Каквото можах, направих.“

Това ми го каза баща ми, прав до мивката, с ръце на кръста, все едно говорим за сметка за ток, а не за мен. Аз бях дошъл в панелката му в „Люлин“ да искам нещо временно — 1200 лева, за да не ме изгонят от квартирата в „Овча купел“. Бях останал без работа преди месец и половина. Фирмата, в която бях складов работник, съкрати хора. Обясних му го. Не че не го знаеше.

„Временно, временно… На колко години стана?“, каза той.

„Тате, не съм дошъл да ме възпитаваш.“

„А за какво? Да те галя ли? Да ти кажа, че светът ти е виновен?“

Това ме удари най-много. Не парите. Тонът. Тоя негов стар номер — ако си зле, натиска още, уж да те стегне. От малък е така. Като получих тройка по математика в седми клас, не ме пита какво има, а ми каза: „Като не учиш, ще разтоварваш камиони.“ После на абитуриентския ми викаше пред хората: „Сега почва истинското, няма кой да те носи.“ Все едно през цялото време чака да се подхлъзна, за да ми каже „Нали ти казах“.

Казах му неща, дето не трябваше.

„Ясно. За Деси има, за мен няма.“

Той пребледня. „Не намесвай сестра си.“

„Защо? Щото на нея й плащаш вноската по колата, а аз да спя на улицата?“

Това го знаех от леля ми, разбира се. Винаги така стават най-гадните разговори — половин информация отнякъде, останалото си го довършваш сам.

Баща ми тресна чашата в плота. „Излизай.“

„Супер. Браво. Точно така се прави. Като ти е трудно, режеш човека.“

„Излизай, Иво!“

Излязох. На стълбите чух как заключи. Това направо ме довърши. Стоях долу пред входа, валеше някакъв ситен дъжд, и си казах: ето, значи това е. Ако не можеш да си полезен, ако си закъсал, си сам.

Същата вечер майка ми ми звънна. Те са разведени от много години и по принцип гледам да не ги меся, ама явно той й беше звъннал или тя беше усетила нещо.

„Какво стана пак?“

„Нищо. Твоят бивш пак реши да ме учи на живот.“

Тя замълча и после каза: „Иво, той не е добре.“

„Моля?“

„Не трябваше аз да ти казвам… Има проблем със сърцето. От есента. Ходи в „Света Анна“, правиха му изследвания, имаше и престой. Не искаше да ви товари.“

Аз направо седнах на пейката пред блока. За секунда ми мина през главата, че тя го защитава, както винаги е правила, и пак ще излезе, че аз съм лошият. Обаче после се сетих — есента наистина няколко пъти ми отказваше да се видим, казваше, че е изморен.

„И какво общо има това с мен?“ — казах, ама вече не толкова сигурно.

„Има общо, защото си мислиш, че има пари и просто не иска да ти даде.“

На другия ден отидох при Деси. Тя живее в „Младост“ с мъжа й и малкото. Бях бесен и на нея, и на него, и на всички. Като й казах за скандала, тя първо ме изгледа, после само вика:

„Ти сериозно ли мислиш, че тате ми плаща колата?“

„Така чух.“

„Тате беше поръчител, Иво. Само това. Когато Стоян остана без работа зимата и изтървахме две вноски, започнаха да звънят на него.“

„Е, пак е намесен.“

„Да, намесен е, защото аз като идиотка го помолих. И знаеш ли какво направи? Тегли потребителски кредит, за да затвори част от нашето и да не стигаме до съдия-изпълнител. Не за кеф. Заради детето. И ми каза да не ти казвам.“

Тогава вече ми прилоша. Защото картинката, дето си я бях нарисувал — как той избира нея, а мен ме реже — почна да се пука. Само че пак ми беше криво. Защо с нея може, с мен не може? Защо на нея „заради детето“, а при мен — „оправяй се“?

Деси сякаш ми прочете мислите.

„Защото ти си сам и здрав и според него ще се измъкнеш. Гадно е, знам. Ама той така мисли. За него това е помощ — да те остави да се стегнеш. Мен ме е страх, че така ще те загуби, ама…“

Три дни не му се обадих. Намерих една смяна през познат в склад до Божурище, колкото да изкарам нещо. Вечерта ми звънна непознат номер. Беше съседката му от етажа, баба Румяна.

„Момче, баща ти май не е добре. Цял ден не е излизал, а сега ми отвори блед като платно.“

Отидох веднага. Той пак не искаше да викаме Бърза помощ.

„Нищо ми няма.“

„Стига бе, тате, виж се какъв си.“

Накрая дойдоха. Не беше нещо фатално тогава, слава Богу, но го оставиха за наблюдение. В чакалнята седнахме двамата и за първи път от много време той не се правеше на железен.

Каза ми тихо: „Нямам ги тия пари, Иво. И да искам, нямам ги.“

Аз мълчах.

„И не исках да ти кажа за кредита, щото ще кажеш, че пак сестра ти… После ще намразиш и нея.“

„Е, аз почти я намразих.“

Той кимна. „Знам.“

После каза нещо, дето още ми стои в главата.

„Като остана без работа на твоите години, дядо ти ми каза: ‘Или бачкаш каквото намериш, или не се прибирай’. Нищо не ми даде. Аз тогава го намразих. После си виках, че ако ми беше помогнал, може би щях да си остана мек. Глупости може да са, ама… такъв съм станал.“

Не го каза като оправдание. По-скоро като признание, че друго не умее. И това ме ядоса още повече, честно. Защото излиза, че цял живот върти една и съща рана и й вика възпитание.

Аз му казах: „Аз не исках да ме носиш. Исках поне да не ми говориш все едно съм боклук.“

Той ме погледна и само каза: „Това не съм го усетил.“

И точно там ми идеше да му кресна. Как не си го усетил бе? Ама като го видях с тая болнична гривна и със сакчето до краката, не можах. Само казах: „Е, усети го вече.“

Накрая не ми даде парите, защото наистина нямаше. Това също е факт. Аз се преместих при приятел за месец, после си намерих постоянна работа в една куриерска фирма. Не сме станали изведнъж близки с баща ми. Пак си е същият, аз също. Само че сега поне знам, че при него строгостта не е от безразличие. Ама и това не я прави по-малко болезнена.

Понякога си мисля, че ако тогава беше казал само „Седни, да измислим нещо“, щеше да ми помогне повече, отколкото с всички тия негови твърди уроци. От друга страна, ако не беше натискът, може и да не мръдна толкова бързо. Не знам. Вие как мислите — това неговото грижа ли е по кофти начин, или си е направо изоставяне, само че добре обяснено?