Тайните съобщения: Истината, която разруши семейството ми

„Стига, Марио! Не мога повече да търпя това!“ – гласът на жена ми, Виктория, проряза тишината в малката ни кухня в Люлин. Беше два след полунощ, а аз се въртях в леглото, неспособен да заспя от пулсиращата болка в слепоочието. В главата ми се въртяха хиляди мисли – за работата, за децата, за нея. Но най-вече за онова усещане, което не ме напускаше от седмици – че между нас нещо се е променило.

Станах тихо, за да не събудя децата. Отидох до кухнята да потърся аналгин. Докато ровех в шкафа, погледът ми попадна на телефона на Виктория, оставен небрежно до купчината с неплатени сметки. Екранът светеше – ново съобщение. Сърцето ми заби лудо. Знаех, че не е редно, но нещо по-силно от мен ме накара да го взема.

„Обичам те. Не мога да чакам до утре.“ – пишеше някой с име „Иван П.“. Пръстите ми трепереха, докато превъртах назад чата. Снимки, шеги, признания. Думите им бяха пълни с копнеж и страст, каквито не бях усещал от Виктория от години. В този миг светът ми се срина.

Върнах телефона на мястото му и се облегнах на стената. Чувах как часовникът тиктака и как дишането ми става все по-учестено. В главата ми се блъскаха въпроси: Кога започна всичко това? Как не съм разбрал? Къде сбърках?

На сутринта Виктория беше необичайно мила. Приготви мекици за децата и кафе за мен. Гледах я как се смее с малкия Петър и се чудех как може да живее с такава тайна. Не издържах.

– Виктория, трябва да поговорим – казах тихо, докато децата гледаха анимации в хола.

Тя ме изгледа напрегнато, сякаш знаеше какво ще последва.

– Знам всичко – прошепнах и й подадох телефона.

Лицето й пребледня. За миг изглеждаше като чужда жена – непозната, която носи лицето на майката на децата ми.

– Марио… – започна тя, но думите й увиснаха във въздуха.

– Колко време? – попитах с глас, който едва разпознах като свой.

– От няколко месеца… Не знам как стана… – очите й се напълниха със сълзи.

– Защо? Какво ти липсваше? – гневът и болката се бореха в мен.

– Ти… ти все работиш… Вечер си уморен… Чувствах се сама… Иван ме кара да се чувствам жива…

Тези думи ме удариха по-силно от всяка истина. Спомних си всички онези вечери, когато оставах до късно в офиса, за да осигуря по-добър живот за семейството ни. Всички компромиси, които правехме уж заедно.

След този разговор всичко между нас стана ледено. Децата усещаха напрежението и започнаха да задават въпроси. Майка ми настояваше да простя – „Всички грешим, Марио! Помисли за децата!“. Баща ми беше категоричен: „Изгони я! Предателството не се прощава.“

Виктория се изнесе при майка си временно. Аз останах сам с децата и с тишината на празния ни апартамент. Всяка вечер гледах снимките ни от морето миналото лято – усмивките ни изглеждаха толкова истински тогава. Или просто съм бил сляп?

Седмици наред се лутах между гнева и желанието да върна времето назад. Приятелите ми ме дърпаха по кръчмите – „Забрави я! Има толкова жени!“. Но аз не можех да забравя. Не можех да простя.

Една вечер Виктория дойде да види децата. След като ги сложихме да спят, седнахме на балкона. Тя плачеше тихо.

– Марио… Съжалявам… Знам, че те нараних ужасно… Но не мога да живея повече в лъжа…

– А аз? Аз как да живея с тази истина? Как да обясня на Петър и Мария защо мама вече не е тук всяка вечер?

– Ще намерим начин… За тях…

Подадох молба за развод след няколко дни. Майка ми не ми говори седмици наред. Баща ми ме тупаше по рамото: „Постъпи като мъж.“

Днес живея сам с децата в нашия апартамент в Люлин. Всяка сутрин ги водя на училище и после бързам за работа. Понякога вечер сядам сам на балкона и гледам светлините на София. Чудя се дали някога ще мога пак да се доверя на някого така, както се доверих на Виктория.

Понякога си мисля: ако не бях погледнал онзи телефон онази нощ, щях ли още да живея в лъжа? Или истината винаги намира начин да излезе наяве? Кажете ми – кое боли повече: лъжата или истината?