Мечтата за нашия дом: Кредитът, който ни раздели

— Не мога повече така, Димитре! — гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца на малката ни панелка в Люлин. Навън валеше, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. — Всяка вечер се прибираме в този апартамент, където всичко е чуждо, всичко е временно. Не искам повече да живея на наем!

Димитър въздъхна тежко и се облегна на вратата. — Знам, Мария. Но не мога да ти обещая нещо, което не зависи само от мен. Банки, кредити… Всичко това е капан. Виждаш ли какво става с хората? Взимат кредит и после цял живот робуват.

— А ние какво правим? Не робуваме ли на хазяйката? Всеки месец треперя дали няма да ни вдигне наема или да ни изгони! — гневът ми избухна, но зад него се криеше отчаяние. — Искам да имаме нещо наше. Да боядисам стените както искам, да посадя цветя на балкона, да не се притеснявам, че някой ще ни изхвърли.

Той замълча. Знаех, че го боли. И той искаше дом, но страхът му от банките беше по-силен от желанието му за уют. Баща му беше загубил всичко през 90-те заради един лош кредит. Оттогава Димитър не вярваше на никого, особено на банките.

Минаха месеци. Спрях да говоря за това. Примирих се. Или поне така си мислех. Работех като учителка в близкото училище, а Димитър беше шофьор на камион. Парите стигаха едва-едва. Понякога вечер, когато той закъсняваше от работа, си представях как ще изглежда нашият дом — светъл хол с книги по рафтовете, детска стая с рисунки по стените…

Една вечер се прибрах по-рано и го заварих да говори по телефона в кухнята. Гласът му беше тих, напрегнат:

— Да, ще внеса утре… Да, знам, че закъснях… Моля ви, само още малко време…

Сърцето ми заби лудо. Когато ме видя, Димитър побърза да затвори.

— Кой беше? — попитах с пресъхнало гърло.

— Никой… Просто работа.

Но аз вече знаех — нещо не беше наред.

Започнах да забелязвам дребни неща: писма с логото на банка, които той криеше; нервността му всеки път, когато звънеше телефонът; как избягваше да говори за пари. Една сутрин, докато той спеше, намерих писмо от банка „ДСК“. Беше покана за изплащане на просрочен кредит.

Ръцете ми трепереха, когато го събудих.

— Какво е това? — показах му писмото.

Той пребледня.

— Мария… Моля те…

— Ти си изтеглил кредит?! Ти?! След всичките ти приказки!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Направих го заради нас! Исках да ти купя апартамент изненада… Намерих един малък в Надежда… Но нещо се обърка с работата и не можах да покрия вноските…

— И сега? Колко дължиш?

Той мълчеше дълго. После прошепна:

— Двадесет хиляди лева…

Светът ми се срина. Всичките ми страхове се сбъднаха наведнъж. Не само че нямахме дом — сега имахме и дълг, който не знаех как ще изплатим.

Следващите седмици бяха ад. Започнахме да се караме за всичко — за парите, за лъжата, за мечтите ни. Майка ми настояваше да се върна при тях в Плевен:

— Момиче, този човек те лъже! Какво още чакаш?

Но аз не можех просто да си тръгна. Обичах го. Или поне така си мислех.

Димитър се затвори в себе си. Работеше по две смени, почти не го виждах. Аз започнах частни уроци по английски след работа, за да помогна с вноските. Животът ни се превърна в борба за оцеляване.

Една вечер седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Бяхме уморени до смърт.

— Мария… Съжалявам — прошепна той. — Исках само да те направя щастлива.

Погледнах го дълго.

— Щастието не е в апартамента или в парите, Димитре. Щастието е в доверието. А ти го разруши.

Той наведе глава.

— Можеш ли някога да ми простиш?

Не знаех какво да кажа. В този момент разбрах колко много сме се изгубили един друг в опита си да сбъднем мечтата си.

Минаха месеци. Изплатихме част от дълга с много лишения и помощ от родителите ми. Но между нас остана пропастта на недоверието и болката от предателството.

Сега стоя сама на балкона на същата панелка и гледам светлините на София. Понякога си мисля: струваше ли си всичко това? Може ли една мечта да унищожи любовта? Или просто не сме били достатъчно силни да я сбъднем заедно?

Как мислите — заслужава ли си човек да рискува всичко за мечтата си или трябва първо да запази доверието и любовта?