Новият живот на улица „Липа“: Когато домът се превърне в товар
— Мамо, не можем повече така! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Беше късен ноемврийски следобед, а в хола на старата ни къща на улица „Липа“ миришеше на влажна мазилка и забравени спомени.
Майка ми, Мария, седеше срещу мен с втренчен поглед. Очите ѝ бяха подпухнали от безсънните нощи. Откакто татко почина преди година, тя сякаш се беше смалила — не само физически, а и душевно. Къщата беше станала твърде голяма за нея, а и за мен — вече на 32, с жена и дете в малък панелен апартамент в „Тракия“.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя. — Да продадем всичко? Това е домът ни, Сашо! Тук си проходил, тук татко ти боядиса стените със собствените си ръце…
— Мамо, не става дума само за нас. Ти си сама тук. Покривът тече, парното не работи, а аз не мога да идвам всеки ден. Искам да си добре. Можем да намерим хубав апартамент за теб — близо до нас, до внучката ти. А и… — замълчах за миг — парите ще ни помогнат да купим по-голямо жилище. Всички ще спечелим.
Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ забил нож в гърба.
— Значи жена ти те е накарала? — изсъска тя. — Нели винаги е искала тази къща да изчезне! Не ѝ харесва миризмата на старо дърво и спомените по стените!
— Не е вярно! — гласът ми се изви на висок тон. — Това решение е мое! Искам най-доброто за всички ни!
В този момент Нели влезе в стаята с малката ни дъщеря, Яна. Детето тичаше между нас, без да усеща напрежението във въздуха.
— Мамо Мария, донесох ви сладки — опита се да разведри обстановката Нели.
Майка ми не отговори. Само се обърна към прозореца и загледа голите клони на липата отвън.
Вечерта мина в мълчание. Когато си тръгвахме, майка ми ме хвана за ръката:
— Сашо, ако продадем тази къща… какво ще остане от нас?
Не знаех какво да ѝ кажа.
Следващите седмици бяха кошмарни. Всеки разговор се превръщаше в спор. Майка ми плачеше по телефона, обвиняваше ме, че я изоставям. Аз се чувствах като предател. Нели настояваше да действаме по-бързо — Яна растеше, апартаментът ни беше тесен, а ипотеката ни задушаваше.
Една вечер се прибрах късно и заварих Нели да плаче в кухнята.
— Не мога повече така — каза тя тихо. — Обичам те, но не мога да живея между две жени, които се мразят заради една къща.
— Не се мразите… Просто…
— Просто всички сме уморени — прекъсна ме тя.
На следващия ден отидох при майка ми с твърдо решение.
— Мамо, ще ти помогна да намериш нов дом. Ще бъдем близо един до друг. Ще идваш при нас всеки ден. Но трябва да продадем къщата. Не можем повече така.
Тя ме гледа дълго. После изведнъж се разплака като дете.
— Знаеш ли какво е най-страшното? — прошепна тя. — Не че ще изгубя къщата… А че ще изгубя теб.
Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах колко много боли загубата — не само на баща ми, а и на всичко познато и сигурно.
Минаха месеци докато намерим купувач. Последната вечер преди сделката седнахме тримата в празния хол. Майка ми държеше снимка на татко.
— Помниш ли как пеехме тук на Коледа? — попита тя през сълзи.
— Помня — казах аз. — Но вярвам, че можем да създадем нови спомени. Заедно.
Когато затворихме вратата за последен път, усетих как тежестта пада от раменете ми. Майка ми се усмихна през сълзи и хвана Яна за ръка.
Сега живеем близо един до друг. Майка ми идва всяка сутрин да закусва с внучката си. Понякога още ѝ липсва старата къща, но вече не плаче толкова често.
Питам се: дали домът е мястото или хората? Дали някога ще простим на себе си за решенията, които взимаме в името на бъдещето?