Завръщането на дъщерята: Истината между стените на дома
– Мамо, не ме питай повече! – изкрещях, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Стоях в средата на хола, с куфара до краката си, а майка ми – Елена – ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете. Баща ми – Иван – седеше на дивана, стиснал юмруци, сякаш се бореше със себе си да не избухне.
– Мария, ние сме ти родители! Какво е станало? – гласът на майка ми трепереше между тревога и гняв.
– Просто… не мога повече. Не искам да говоря за това! – прошепнах и се свих на фотьойла, усещайки как стомахът ми се свива от страх и вина.
Бях се върнала в родния дом в Пловдив след десет години брак с Петър. Всички мислеха, че сме идеалната двойка – две деца, хубав апартамент, стабилна работа. Но никой не знаеше какво се случваше зад затворените врати. Никой не знаеше за съобщенията, които открих в телефона му. За парфюма по ризата му, който не беше моят. За студенината в гласа му, когато се прибираше късно вечер.
Сега седях тук, в детската си стая, която майка ми беше запазила непокътната – с плюшеното мече на леглото и снимките от абитуриентския бал по стените. Слушах как родителите ми шепнат в кухнята:
– Не е добре. Бледа е, отслабнала е… – прошепна майка ми.
– Ще го намеря този Петър и ще му покажа аз! – изръмжа баща ми.
Стиснах корема си през нощницата. Вторият месец. Никой не знаеше. Дори Петър. Не можех да им кажа. Не сега. Не след всичко това.
На следващия ден баба ми Мария дойде на гости. Тя винаги усещаше кога нещо не е наред.
– Мари, какво ти има, чедо? Очите ти са тъжни като есенен дъжд.
– Нищо, бабо. Просто съм уморена.
– Не си уморена. Душата ти е уморена. Кажи ми истината.
Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ кажа всичко – за Петър, за бебето, за страха ми да се върна при него или да остана тук завинаги. Но само преглътнах и се усмихнах насила.
Дните минаваха бавно. Майка ми настояваше да ям повече, баща ми мълчеше и излизаше рано сутрин за работа. Сестра ми Даниела идваше всяка вечер и носеше шоколадови бонбони.
– Мария, трябва да говориш с него! Не можеш цял живот да бягаш! – настоя тя една вечер.
– Не разбра ли? Той има друга! – избухнах аз.
– А ти? Ти какво ще правиш? Ще стоиш тук и ще се криеш като дете?
– Не знам… – прошепнах и отново усетих как стомахът ми се свива.
Една сутрин майка ми ме хвана за ръката:
– Мария, закъсняваш с цикъла си вече втори месец. Какво става?
Погледнах я в очите и усетих как сълзите напират отново.
– Мамо… бременна съм.
Тя пребледня, после ме прегърна силно.
– Господи… А Петър знае ли?
– Не… Не знае.
– Какво ще правиш?
Не знаех. Наистина не знаех. Страхувах се да му кажа. Страхувах се от реакцията му, от реакцията на всички. Страхувах се да остана сама с три деца. Но още повече ме беше страх да се върна при него и да живея с лъжата.
Сестра ми настояваше да му кажа веднага:
– Мария, той трябва да знае! Това е негово дете!
– А ако не го иска? Ако ме изгони? Ако остана сама?
– Ние сме до теб! – каза тя твърдо.
Вечерта баща ми седна до мен на терасата. Пушеше нервно и гледаше към осветените прозорци на съседите.
– Дъще… Знам, че ти е трудно. Но понякога трябва да вземеш решение, което боли. Ако останеш тук – ще те подкрепим. Ако решиш да се върнеш при него – пак ще сме до теб. Но не живей в лъжа. Не го заслужаваш.
Сълзите ми потекоха отново. Прегърнах го силно и за първи път от седмици почувствах топлина и сигурност.
На следващия ден Петър ми звънна:
– Мария, моля те… Върни се у дома! Децата питат за теб…
– Петре… трябва да поговорим. Има нещо важно…
– Какво?
– Бременна съм.
Настъпи тишина от другата страна на линията.
– Това… това мое ли е?
– Как можеш да ме питаш такова нещо?!
– Извинявай… Просто… всичко е толкова объркано…
Затворих телефона със сълзи в очите. Знаех, че трябва да взема решение – за себе си, за децата си, за бъдещето си.
Седнах на леглото в детската си стая и погледнах снимките по стената. Бях ли още онова момиче с мечти? Или вече бях жена, която трябваше да избере между страха и истината?
Понякога си мисля: колко жени като мен живеят в сянката на чуждата изневяра и собствените си тайни? Колко от нас имат смелостта да изберат себе си?