Когато гласът на едно дете остане нечут: Историята на един баща и неговия син

– Господин Димитров, моля ви, елате веднага в училището! Синът ви припадна и удари главата си! – гласът на класната ръководителка звънтеше в слушалката, а аз вече тичах към колата, без да си спомням как съм отключил вратата или как съм стигнал до паркинга.

Докато карах към училището на Тихомир, ръцете ми трепереха по волана. Синът ми страда от рядко заболяване – понякога припада внезапно. Бях го учил как да се предпази, как да седне, ако усети световъртеж, как да сигнализира на възрастните около себе си. Винаги ме уверяваше, че ще се справи. Но сега беше припаднал и се беше ударил. Какво се беше объркало?

Влязох в училището като буря. В коридора пред медицинския кабинет видях Тихомир – блед, с превързана глава и сълзи в очите. До него стоеше класната му – госпожа Петрова – с изписано раздразнение на лицето.

– Какво стана? – извиках аз, без да се опитвам да скрия тревогата си.

– Господин Димитров, синът ви не слуша в час. Постоянно се оплаква, че му е лошо. Днес пак започна да мрънка, но аз му казах да не прекъсва урока. След пет минути припадна и удари главата си в чина… – каза тя сухо.

Погледнах Тихомир. Очите му бяха пълни със страх и вина.

– Тихомире, защо не си седнал, както сме говорили? Защо не си казал по-рано?

Той сниши глава:

– Казах… Казах на госпожа Петрова, че ми се вие свят… Но тя ми каза да млъкна и да не прекъсвам… Много ме беше страх…

В този момент нещо в мен се пречупи. Яростта ми кипеше, но трябваше да запазя самообладание пред сина си.

– Госпожо Петрова, синът ми има медицинско удостоверение! Знаете за състоянието му! Как може да го игнорирате така?

Тя повдигна рамене:

– Господин Димитров, децата често преиграват. Не мога всеки път да прекъсвам урока заради прищевките на някого.

– Това не са прищевки! – гласът ми отекна по коридора. – Това е здравословен проблем! Ако не вярвате на медицинските документи, защо изобщо ги искате?

Тихомир се разплака. Прегърнах го и усетих колко е слабичък и уплашен.

– Тате… Много ме болеше главата… Мислех, че ще умра…

Стиснах зъби. Не можех да позволя това да се повтори.

На следващия ден настоях за среща с директора. Влязох в кабинета му с Тихомир до мен и медицинското удостоверение в ръка.

– Господин Иванов, синът ми припадна вчера в час поради пренебрегване от страна на учителката. Имам медицински документи, които ясно описват състоянието му. Искам обяснение!

Директорът въздъхна тежко:

– Господин Димитров, разбирам ви. Но учителите са под огромен натиск – много деца, много проблеми…

– Това не е оправдание! – прекъснах го аз. – Ако не можете да осигурите безопасност на децата с хронични заболявания, кажете го ясно! Ще търся помощ другаде!

Тихомир ме гледаше с надежда и страх едновременно.

– Тате… Ще трябва ли пак да ходя при госпожа Петрова?

Погалих го по косата:

– Не, сине. Ще направя всичко възможно това повече да не се случи.

След срещата директорът обеща да проведе разговор с учителката и целия педагогически състав относно децата със специални нужди. Но аз вече знаех – доверието ми към системата беше разклатено.

Вечерта вкъщи майка му – Мария – плачеше тихо в кухнята.

– Гриша… Какво ще правим? Ако пак припадне? Ако пак го пренебрегнат?

Прегърнах я силно:

– Ще се борим за него. Ще говорим с други родители. Ще настояваме за промяна.

На следващия ден получих обаждане от майката на друго дете от класа – Елица.

– Григоре, чух какво е станало с Тихомир. И моят син има астма и често го игнорират… Може би трябва да направим нещо заедно?

Така започнахме да събираме родители със сходни проблеми. Организирахме срещи с учители и настоявахме за обучение по първа помощ и по-добро отношение към децата със здравословни затруднения.

Минаха месеци. В училището започнаха да обръщат повече внимание на сигналите на децата. Учителите преминаха през специализирано обучение. Но белегът върху душата на Тихомир остана.

Една вечер той ме попита:

– Тате, защо възрастните не вярват на децата?

Замислих се дълбоко. Колко още деца страдат мълчаливо? Колко родители се борят сами срещу безразличието?

Понякога си мисля: ако не бях реагирал навреме, дали някой щеше да чуе гласа на Тихомир? А вашите деца чуват ли ги в училище?